доколкото ми позволяваха силите.
Кирил спря да говори и сякаш се потопи изцяло в ония години. Емилия имаше чувството, че в този момент тя не съществува за него, нито вилата и останалия свят. Беше вперил поглед в една точка на килима, а на устните му играеше закачлива усмивка. Сигурно сега е при малкия си брат, за който тя не знаеше нищо. Къде ли е той сега? Кирил за пръв път и заговори за миналото си. Какво го накара да отвори вратата, зад която не я беше допускал до днес и какви ли съкровени неща криеше тя? Това имаше ли нещо общо с поведението му тази сутрин? Колко малко го познаваше всъщност. Бяха заедно от две години и Емилия си мислеше, че няма тайни помежду им, а сега този обрат… Много й се искаше да го върне в действителността, дори само за да задоволи чисто женското си любопитство, но не посмя да наруши тишината, която сякаш започна да усеща с тялото си. Наблюдаваше го, опитвайки се да проникне в мислите му, а междувременно той престана да се усмихва. По лицето му премина сянка и дланите му се свиха в юмруци. Явно, силни чувства бушуваха в неговата душа и Емилия се попита дали не трябва да се намеси и да прекъсне потока от — както тя смяташе — неприятни за него спомени, но това не се наложи. В следващия момент чу гласа му и той й се стори малко по-дрезгав от обикновено.
— Донеси коняка, чаши и пепелник — каза го, без да вдига поглед от килима. Емилия забеляза, че кокалчетата на свитите му в юмруци длани, бяха побелели.
Тя стана и отиде в кухнята. Взема преполовената бутилка коняк, а от лавицата над чешмата — голям и доста тежък пепелник от мрамор. Тръгна да излиза, но се сети за чашите и се върна да ги вземе. Когато влезе в хола, Кирил стоеше до прозореца, с гръб към нея, с ръце пъхнати в джобовете. Леко се поклащаше напред-назад, като стъпваше на пръсти, а след това на пети. Тя сложи всичко на малката масичка, поставена между дивана и двата фотьойла, наля коняк в чашите и седна на мястото си, палейки цигара. През това време Кирил продължаваше да се клатушка, като махало на часовник. Наблюдаваше го, отначало с интерес, който започна да се превръща в раздразнение. Щеше да заговори, но в този момент той рязко се обърна и я загледа. Струваше й се, че погледът му минава през нея, а в него отново прозираше онова нещо — неразбираемо и … малко страшно. Да. Сутринта то само я озадачи, но сега започна да се страхува. Приличаше и на… Не! Господи! Трябва да каже нещо. Каквото и да е, но да говори.
— Кириле, зная, че имаш да ми казваш нещо важно. Защо протакаш? Седни и говори, а ако нещо все пак ти пречи и те спира, ще приема, че все едно не си започвал. Ще затворим страницата и аз ти обещавам, че няма да настоявам да ми казваш каквото и да е.
— Няма да затваряме страницата, защото брат ми я отвори — рече Кирил, като сядаше.
Отпиха от коняка без да се чукнат.
— Дойде време да научиш всичко — продължи той. — Само не ме прекъсвай.
Емилия си каза, че за нищо на света няма да го прекъсне, стига само да не вижда онова нещо в очите му, което междувременно си беше отишло.
— Както вече споменах — започна Кирил — след като се роди брат ми, останахме трима. Татко беше сирак и не зная дали заради това или за друго, но родителите на мама не го обичали много. Оставили ни да се оправяме както можем.
Когато се напиеше, за бебето се грижех аз, а когато това не ми се отдаваше, се опитвах да изтръгна баща ни от пиянския сън, в който винаги изпадаше, след като се позабавлява — както той наричаше пиянските си вечери. Никога не успявах да го събудя и в своята безпомощност, излизах на двора и се разплаквах с глас. Тогава идваше една съседка. Понякога ни донасяше нещо за ядене, а друг път приготвяше храна от това, което има в къщи. Подменяше брат ми или правеше нещо друго, което аз не можех и понякога ни водеше у тях, а друг път оставаше у дома и се занимаваше с нас. Както и да е. Справяхме се, защото имаше моменти, когато татко беше трезвен, макар че откакто почина мама, те бяха станали рядкост. В такива моменти ни обсипваше с цялата си нежност, на която беше способен. Да можех, бих върнал тези минути.
Емилия видя по страните му да се търкалят сълзи и й се прииска да го прегърне, да му каже някоя утешителна дума, но си остана безмълвна на мястото. След малко той продължи:
— Когато брат ми навърши три години, се преместихме в града, при един приятел на татко. Казваше се Марко, а другите му имена не помня. Не се печелеха добри пари в ТКЗС-то и затова татко започна работа в една фабрика за бои. И там не му провървя много, заради пиенето, но успя да се задържи, благодарение на чичо Марко, който беше склададжия в същата фабрика и често се застъпваше за него.
— Ние с брат ми не усетихме как изминаха още три години. Бяхме винаги заедно и това много ни привързва един към друг. Даже си спомням, че когато тръгнах на училище, исках брат ми да идва с мен и дори да остава в учебните часове. Това, разбира се, беше невъзможно и аз бързо го разбрах. Той оставаше в новия ни дом и за него се грижеше жената на чичо Марко. Тя беше пенсионерка. Нямаха деца и съм сигурен, че ние с брат ми никога не сме й били в тежест, а напротив.
Кирил спря да говори, допи коняка, след това запали цигара и сякаш отново изключи околния свят от съзнанието си. Помълча известно време, пушейки, а после продължи:
— Защо ти разказвам всичко това?! Не зная. Може би, защото искам да ти кажа, колко много обичах брат си, а може би, за да приемеш това, което ще стане по-нататък, като нещо неизбежно. Така трябва да бъде!
— Какво искаш да кажеш? — попита Емилия, като не смееше да го погледне в очите. — Крайно време е да зная какво, по дяволите, става тук. Плашиш ме с твоите недомлъвки.
— Мълчи! Казах ти да не ме прекъсваш!
Искаше й се да каже още нещо, но замълча. Мъчеха я лоши предчувствия, макар да не разбираше какво ги поражда. Отново й мина през ума, че са сами, и отново побърза да се успокои. Той не би й направил нищо лошо. Това е нелепо. Но откъде е тогава тази натрапчива мисъл, че ще се случи нещо и то никак няма да й хареса. Очите му… тези очи…
— Един ден — прекъсна мислите й Кирил, — брат ми изчезна.
Той стана и започна да се разхожда напред-назад, а по лицето му отново премина сянка. Емилия също стана и отиде до прозореца, от който се виждаше малка, но добре подредена градина. Тя се грижеше с любов за цветята в нея. Обичаше ги, за разлика от Кирил, който дори не ги забелязваше.
Стресна я силната ръка на Кирил. Стискайки лакътя й, той я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя едва не падна, но Кирил я държеше здраво.
— Моля те, Еми, не се разсейвай, а седни и слушай!
Поведе я към фотьойла и щом тя седна, Кирил продължи своя разказ, като възобнови разходката си из хола, с бавна крачка.
— Никой не разбра как е попаднал при онази мръсница. На делото тя каза, че го е видяла да тича подир някаква котка. Като се има предвид, че онзи квартал беше доста отдалечен от нашия — за никого не стана ясно, какво го е накарало да предприеме такова пътешествие. Той никога не беше се отдалечавал от нашата улица. Татко и чичо Марко тръгнаха да го търсят, щом открихме отсъствието му, а аз останах в къщи, защото не ми разрешиха да ида с тях.
— Обиколили навсякъде, където може да иде един малчуган, но не го открили. Преди да се върнат у дома, отишли в полицията и съобщили за изчезването му. Ченгетата взели всички данни за момчето и една негова снимка, която татко винаги носеше със себе си. Като се върнаха в къщи, двамата бяха много притеснени. Татко ходеше безцелно по двора и псуваше, а после взе, че се напи до козирката и с това му свършиха тревогите за тази вечер. Заспа непробудно, а ние с леля Станка — така се казваше жената на чичо Марко — плачехме и се ослушвахме, дали няма да хлопне дворната врата и по пътечката да се покаже брат ми, воден от някой добър милиционер.
— Чичо Марко пушеше и въсеше гъстите си вежди, които почти покриваха очите му. Сигурно и на него му се е късало сърцето за малчика — както му викаше.
— Мина нощта и другия ден до обяд. Нищо не се случи, и когато се събуди татко, отидоха в милицията да видят какво става. Там им казали да не се притесняват, и да оставят нещата в техните ръце. Тъкмо се канели да дойдат, за да разпитат съседите. Надявали се бързо да го открият.
— Идваха, разпитваха — продължи Кирил, след като запали цигара, — и си отидоха, а ние повече не го видяхме. По-късно ни уведомиха, че вече не съществува.
— Какво е станало с него? — попита Емилия. Историята започна да я заинтригува и страховете й отстъпиха място на нарастващото любопитство.
