Румен Ченков
Малкият брат
Събуди се, обляна в студена пот. Сънува кошмар — ужасяващо ясен, до най-малките подробности.
Разбудена напълно, трепереща, тя се пресегна и запали нощната лампа. Тъмнината в стаята като че ли не и позволяваше да прогони напълно съня от съзнанието си. По гърба и лазеха цяла армия мравки и завършваха похода си на тила.
Щом запали лампата, мравките изчезнаха. Видението се спотаи, загубило живителната тъмнина, но не изчезна напълно. Потърси с поглед мястото, където трябваше да спи Кирил. Не беше сигурна, че ще го намери до себе си. Снощи — както често се случваше — заспа преди той да се прибере. Това, че много пъти се събуждаше сама, вече не можеше да я изненада. Още когато се запозна с него, разбра, че ще трябва да го дели с неговата голяма страст — комара. Беше и трудно в началото, но постепенно свикна, защото мислеше, че го обича истински и не би могла да живее без него. Просто внимаваше да не го ядоса с капризите си и така да го загуби.
Този път Кирил се беше прибрал и сега спеше, прегърнал възглавницата Докосна лицето му с ръка и това я успокои. Винаги и вдъхваше увереност, спокойствие и… да, може би, чувство за реалност.
Отново си спомни за съня, който доста я уплаши. Мравките не се върнаха, но тя пак се почувства напрегната. Не можа да си спомни за какво мислеше преди да заспи, но се видя в някакво изоставено, буренясало гробище. Вървеше по една алея, а от двете и страни бяха наредени гробове с полуразрушени надгробни плочи и кръстове в същото състояние. Търсеше гроба на майка си, но гробището съвсем не беше като онова, в което почиваше най-скъпия за нея човек. Това беше някакво призрачно гробище — родено от нейното подсъзнание — страшно със своята самотност.
До един гроб имаше кофа за боклук. Тръгна към кофата, от която стърчеше човешка ръка и сякаш я викаше. Когато стигна до нея, тя се превърна в млада жена, без глава. Липсващата част на това ужасно същество се люшкаше, хваната от привидението, за дълга руса коса. От тази картина я побиха тръпки. Главата започна да се смее истерично, с изцъклени очи, а от прерязаната шия шуртеше кръв и образуваше голяма, черна локва под себе си. Емилия се изплаши и поиска да избяга, но нещо и пречеше и я правеше неспособна да мръдне от мястото си. Изведнъж обезглавената пусна главата си, която се търкулна с истеричен крясък на земята, и протегна двете си ръце към шията на Емилия. Бяха мъртвешки студени и силни. Емилия не разбра как и нейната глава падна до другата, която вече не беше женска, а детска. Глава на малко момче.
В този момент се събуди.
Отметна завивките и седна, поглеждайки часовника. Стрелките показваха четири и половина — време, в което никога не бе пила, но сега и се прииска да изпие една чаша коняк. Кирил сигурно ще спи до осем- девет часа, а тя едва ли ще легне след тези кошмарни небивалици. Поне не и тази нощ.
Навлече си пеньоара и излезе в коридора. Беше тъмно и тя потърси ключа за осветлението, преди да затвори вратата на спалнята. Не искаше да остава в тъмното — насаме с пресния спомен за съня. Тези изцъклени очи и разкривени уста, от които се стичаха лиги… В ушите и още звучеше безумния смях, излизащ сякаш на тласъци.
Влезе в кухнята, като повтори манипулацията с лампата. В хладилника имаше неначената бутилка коняк. Отвори я и изсипа доста солидно количество от питието, в голяма водна чаша. Отпи глътка и седна на дивана, поглеждайки масата с досада. Съдовете от снощи стояха неизмити. „Само да запаля една цигара и ще ги измия“ — помисли си Емилия. До празната тенджера, от която стърчеше дръжка на черпак, имаше пакет „Феникс“ и запалка. Извади цигара и я запали. Ръцете и още трепереха и тя си помисли, че сигурно с нервите не е наред, щом един нищо и никакъв сън можа да я уплаши до такава степен.
А само съня ли беше? По-скоро той се яви като притурка, към онази история с побъркания главорез, заклал две жени само на седем-осем километра от тяхната вила. Може би, тази история беше причината за нейния страх и съня. Тя си спомни двата случая, описани от някакъв журналист от местния печат, в два поредни броя. Първото убийство бе публикувал в телеграфен стил, спестявайки доста подробности, но когато стана второто, което изглеждаше идентично на първото — и по своята изключителна жестокост, и по начина на извършване — същия този журналист описа събитията с всичките им ужасяващи факти, и освен това взе интервю от високопоставено ченге. Емилия не го помнеше цялото, но си спомни неговия край, в който ченгето сервира логичната си хипотеза. Каза, че вече няма съмнение за характера на двете убийства. Те толкова си приличали, че не можело да става въпрос за друго, освен за убийства, извършени от опасен маниак, което усложнявало много тяхната работа, но те щели да се постараят…
И по радиото съобщиха за престъпленията, но нищо повече от онова, което тя прочете. Всъщност, имаше един нов момент, който автора на двете публикации беше пропуснал, може би неволно: и в двете жертви полицията не беше открила документи за самоличност. Но за Емилия — а и не само за нея — по- важно беше не липсата на документи, а това, че един опасен човек (а може би — няколко), държи цял град в паника. Улиците вечер опустяваха, а когато хората се прибираха от работа, се оглеждаха около себе си, търсейки съмнителни личности. Вече на сигурно място — зад заключените врати на жилищата си — коментираха чутото през деня и така, вместо търсеното успокоение, хората, като че ли сами наелектризираха и без друго напрегнатата обстановка. Цялата тази история, разказвана и преразказвана, добиваше все по ужасяващи краски. За това, разбира се, допринасяха и средствата за масова информация. В столичния „Неделен детектив“ дори публикуваха две цветни снимки, които бяха толкова страшни, че при спомена за тях Емилия потрепера.
Колко беше доволна, че Кирил спи в съседната стая и тя не е сама в тази вила, станала неин дом, откакто преди две години почина майка и. Как би живяла в града, в празния апартамент, когато по улиците се разхожда един луд и търси поредната си жертва, а полицията е безсилна да се справи с положението. Това сигурно увеличава страха на хиляди жени. Питаше се дали за нея е преимущество, че я съкратиха и по този начин се намираше на по-безопасно разстояние от онзи тип. Ами ако му скимне да прескочи насам, докато е сама? Не е ли и тя точно толкова уплашена, колкото всички жени и млади момичета от града, които са потенциални трупове, докато полицията не залови убиеца? Сигурно повечето от тях всеки ден и всяка вечер изживяват смъртта си. Това е ужасно, но още по-ужасно е, когато останеше сама. Представяше си една и съща сцена, откакто прочете за тази история. Виждаше се как върви по пътеката към лятната кухня и изведнъж чува стъпки. Кръвта й изстива във вените и парализира тялото й. Неспособна е да се обърне, а в следващия момент силна мъжка ръка запушва устата й…
Емилия отпи още една глътка от коняка, изхвърли угарката в пепелника, след това извади нова, давайки си дума да мисли за всичко друго, но не и за това. Да вървят по дяволите всички умопобъркани или каквито са там убийците от този сорт. По-добре да си мисли, че днес е събота и Кирил ще си бъде у дома. Тази сутрин ще му направи хубава закуска. Той обича принцеси с яйца и сирене…
… и едно тънко, студено острие болезнено потъва в меката й шия. Не й остава нищо друго, освен да хване главата си и да я залюлее на три педи от земята, както онази… Как ли би се смяла в такова положение собствената й глава?
Доля си коняк в чашата и го изпи на екс. Това оправи положението, защото след една минута похъркваше на дивана. Последната й мисъл преди да заспи, беше, че сигурно полудява.
Събудиха я ръцете на Кирил, шарещи под тънката, прозрачна нощница. Бяха топли и нежни. Това беше много по-приятно от ранното събуждане тази сутрин и тя не се възпротиви, макар да беше сънена и да не можеше да си обясни защо спи в кухнята. Обви с ръце шията на Кирил, придърпа го към себе си и устните им се сляха.
— Еми, защо си тук? Да не сме сърдити? — попита я Кирил, когато се наситиха на първата целувка.
— Хайде целуни ме пак и после ще ти разкажа. Имаме доста време.
— Май трябва да наваксаме пропуснатото от снощи — каза Кирил и отново потърси устните й, като същевременно свали слиповете си и събра полите на тънката й нощница върху мекия, отпуснат корем.
Когато стенният часовник удари десет пъти, Емилия — току-що излязла от банята — приготвяше закуската, а Кирил се мотаеше по двора.
Топлите струи на душа я ободриха и снощните й страхове, на дневна светлина й се струваха пресилени
