— И сте сигурна, че мъжът ви няма да извика полиция?
Тя започна да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола.
— Имате вроден талант да губите времето на хората — каза Рея Малру. — Вече говорихме за всичко това, нали?
Бях доволен. В случай на неприятности тя нямаше да може да отрича, че е замесена, щом имах това разговорче, записано на магнетофон.
Погледнах часовника си — беше девет и половина.
— Няма да се заема с тази работа, нито ще я обсъждам повече, докато не говоря с дъщеря ви — казах.
Рея запали цигара.
— Казах й да дойде, но тя рядко изпълнява онова, което й кажа. Не мога да я докарам насила, нали така?
Чух, че някой обикаля наблизо отвън.
— Може да е тя — казах аз. — Ще проверя.
Отворих вратата.
Едно момиче стоеше в основата на стълбите, вдигнало глава към мене. Гледахме се втренчено.
— Здрасти — каза тя и ми се усмихна.
Одет Малру беше дребна, с изящно телосложение. Носеше лек бял кашмирен пуловер и панталони с леопардов десен. Облеклото й трябваше да подчертава формите на тялото. Косите й бяха гарвановочерни — като на Нина, разделени на път по средата, и падаха небрежно на ефектни вълни. Лицето й бе сърцевидно, бледо. Можеше да бъде на всяка възраст между шестнайсет и двайсет и пет години. Очите и бяха сиво-зелени. Носът — малък и тънък. Устата й представляваше небрежно изрисувано яркочервено петно. Тя бе олицетворение на покварената младеж. Точно такива момичета можете да видите във всеки съд за малолетни — предизвикателни, непокорни, отчаяни, сексуално разпуснати, стигнали до задънена улица — цяла армия на погубената младост.
— Мис Малру.
Тя се изкикоти и бавно се изкачи по стълбите.
— Вие ли сте Али Баба? Как са разбойниците?
— Хайде, Одет, влизай — каза нетърпеливо Рея. — Запази остроумията за твоите малоумни приятелчета.
Момичето направи гримаса, като сбърчи нос и ми намигна. Мина покрай мен и влезе вътре. Имаше подчертано провлачена походка. Задничето й се полюшваше като камбанка.
Затворих вратата.
Мислех си за магнетофона. Имаше лента за четирийсет минути. Трябваше да побързам, ако исках да запиша целия разговор.
— Здравей, миличка Рея — каза Одет, като се тръшна в един шезлонг до мен. — Нали е страхотен?
— О, я млъквай — сопна се Рея. — Затваряй си устата и слушай. Мистър Барбър иска да говори с тебе.
Момичето ме погледна и запремигва насреща ми. Сви крака под себе си, сложи едната си ръка на бедрото, с другата подпря брадичката си и ме изгледа с насмешлива сериозност.
— Моля, кажете, мистър Баба.
Погледнах сиво-зелените очи. Детинската поза не можеше да ме измами. Очите я издаваха — тях не можеше да скрие. Това беше нещастният, объркан поглед на момиче, което не е сигурно в себе си, знае, че ще сбърка, но няма сили да направи каквото и да било.
— Искам да чуя всичко от вашата уста — казах аз. — Участвате ли в този план за отвличането ви?
— Дали участвам? — ухили се тя. — Нали е сладур, миличка Рея? Разбира се, че участвам. Ние с милата Рея измислихме този план. Един път е, нали?
— Така ли? — изгледах я втренчено. — Баща ви сигурно няма да е на същото мнение.
— Това не е ваша работа — сопна се Рея. — Сега, ако вече сте доволен, можем да обсъдим подробностите.
— Добре, да поговорим. Кога ще стане отвличането?
— Веднага щом сме готови. Може би вдругиден. — каза Рея.
— Мис Малру ще изчезне, така ли? Къде ще отиде?
— Наричайте ме Одет — каза момичето и изпъчи гърди до мен. — Всичките ми приятели…
Без да й обръща внимание, Рея я прекъсна:
— В Кармел има едно тихо хотелче. Може да отиде там. Ще остане само три-четири дни.
— Как ще отиде?
Рея се размърда нетърпеливо.
— Тя има кола.
— Страхотна е — намеси се Одет. — TR — 3. Носи се като вятър.
— С такава кола веднага ще ви познаят — казах аз. — За хората наоколо сигурно сте известна личност.
Тя ме погледна малко стреснато.
— Да, прав сте. Обърнах се към Рея.
— Според вашия план само вие двете и съпругът ви ще знаете за отвличането, така ли?
Тя се намръщи.
— Разбира се.
— Толкова ли е лесно да изчезнете? — попитах аз Одет. — Нямате ли приятели? Ами прислугата?
Тя сви слабичките си рамене.
— Аз често изчезвам.
Погледнах към Рея.
— Ако съм на мястото на съпруга ви и някой ми съобщи по телефона, че дъщеря ми е отвлечена и че трябва да платя откуп от петстотин хиляди долара, хич няма да се разбързам да плащам. Липсва необходимата атмосфера. На негово място може дори да си помисля, че е номер. — Загасих цигарата и продължих: — И щях да извикам полицията.
— Зависи колко убедително ще говорите по телефона — отвърна Рея. — Затова ви плащам.
— Ще бъда много убедителен, но я си представете, че все пак извика полиция. Какво ще правите? Ще му кажете, че е шега? Ще си признаете, че вие двете просто сте се позабавлявали или ще си мълчите и ще се надявате, че аз ще успея да прибера парите и полицията нищо няма да разбере?
— Колко пъти ще ви повтарям… — започна гневно тя.
— Знам какво ми повтаряте, но не виждам защо да ви вярвам. Ако се намеси полицията, ще се откажете ли от всичко или ще продължите до край?
— Няма да се отказваме — заяви Одет. Парите ни трябват!
В гласа й прозвуча неочаквано твърда нотка, която ме накара веднага да я погледна. На лицето й бе изписано мрачно изражение, тя не гледаше към мен, бе вперила поглед в Рея.
— Да — каза Рея, — парите ни трябват, но за стотен път ви казвам, че полицията няма да се намеси!
— По-сигурни ще се чувстваме, ако приемем, че ще се намеси — настоях аз. — Добре напълно е възможно мъжът ви да даде откупа, но когато дъщеря му се върне, той несъмнено ще извика полиция и ще започне разследване. Човек, който е натрупал толкова много пари, не е вчерашен. Откъде знаете, че няма да поиска да се запишат номерата на банкнотите. Какво ще правите с парите, ако не можете да ги похарчите?
— Аз отговарям за това — каза Рея. — Няма нужда да се притесняваме.
— Така ли? Бих искал да имам вашата увереност.
— Моят съпруг е тежко болен. — В гласа й звучаха твърди и мрачни нотки. — Той прави каквото му кажа.
По гърба ми полазиха студени тръпки и аз погледнах Одет. И двете бяха вперили поглед в мен. Момичето бе забравило детинската си поза. Изглеждаше непоколебимо и безскрупулно като по-възрастната жена.
