да остави репортерите да му досаждат.
— Съжалявам, но все още не съм убеден. Няма да спечеля парите, които се готвите да ми дадете, ако забравя за полицията. Одет трябва да бъде готова с отговорите, в случай че се намеси полицията. Аз ще ги измисля. — Обърнах се към Одет: — Можеш ли да дойдеш утре вечер, за да те подготвя? Голяма подготовка ще ти трябва, ако искаш парите.
— Няма нужда — каза Рея. — Колко пъти ще ви повтарям, че полицията няма да се намеси!
— Аз пък ви казах, че ще поема работата при определени условия. Или ще правите каквото ви казвам, или без мен.
— Утре вечер съм тук — усмихна ми се Одет.
— Значи се разбрахме — казах аз и станах. — А, още нещо — обърнах се към Рея. — Трябва да й намерите рокля. Купете я от някой евтин магазин — нещо подходящо за колежанка, ще й трябва и червена перука. Внимавайте как ще я купите. Не от тукашен магазин. Може би е най-добре да прескочите до Дейтън. Не бива да открият, че вие сте я купили. От „Пиратската колиба“ Одет трябва да изчезне безследно. Ще я видят там, ще видят как си тръгва, но след това не бива да остане и следа от нея, докато не се върне сама вкъщи.
Рея вдигна рамене.
— Ако смятате, че наистина е необходимо, ще го направя.
— Донеси ми роклята и перуката утре вечер — казах аз на Одет. — Дотогава ще съм подготвил твоята версия и писмото до баща ти. — Отидох до вратата, отворих я и погледнах навън. Плажът бе пуст. — До утре вечер.
Рея излезе първа, без да ме погледне. Одет я последва. Като минаваше покрай мен, тя леко ми се усмихна и примигна.
Наблюдавах ги, докато се изгубиха в мрака, после влязох в спалнята и изключих магнетофона.
Четвърта глава
I
На следващата вечер, малко след девет часа, Одет изникна в мрака, спря в подножието на стълбите и вдигна поглед към мен.
Имаше пълнолуние и можех да я разгледам хубаво.
Носеше семпла бяла рокля с широка пола. В ръката й имаше куфар. Изглеждаше много привлекателна, вдигнала поглед към мен.
— Здравей, Хари, ето ме и мен.
Слязох и поех куфара. Малко ме безпокоеше това, че е сама.
— Хайде, влизай — рекох аз. — Мисис Малру няма ли да дойде? Момичето ме изгледа косо, после се усмихна.
— Тя беше ли поканена? Както и да е, няма да дойде.
Заедно влязохме в бунгалото. Затворих вратата и светнах лампата. На магнетофона имаше нова лента. Със запалването на лампата се включи и той.
Бях прекарал напрегнат ден, обмислях подробно отговорите на момичето. Написах писмото до баща й. Прослушах магнетофонния запис и установих, че е отличен. Опаковах го и го депозирах в банката.
Бях почти сигурен, че от силното ми желание да пипна тези петдесет хиляди долара ще излезе нещо. Не се съмнявах, че ако се случи нещо лошо, никой няма да ме преследва, освен ако не решаха да се заемат и с Рея, и с момичето; а не можех да си представя, че Малру ще преследва жена си и дъщеря си — значи в случай на опасност трябваше да остана извън играта.
— Да започваме — казах аз и седнах. — Имаме много работа, а времето не стига.
Наблюдавах я как сяда на канапето. Движенията й бяла предизвикателни и аз се усетих, че я гледам с прекалено внимание. Тя подви крака, оправи полата си и ме погледна въпросително. От този поглед ми стана неудобно. Момичето си го биваше. И знаеше, че ми е направило впечатление.
— Много хитро го измисли Рея — само как ви принуди да ни помогнете — каза тя. — Но може да се окаже, че вие сте по-хитър от нея.
Настръхнах.
— Никой не ме е принуждавал. Какво искаш да кажеш?
— О, принуди ви. Няколко дни ви наблюдаваше как се наливате с уиски в онзи бар. Тя ви избра още като прочете, че излизате от затвора. Нейна беше идеята да си остави чантата в телефонната кабина. Беше сигурна, че ще вземете парите. Аз казах, че няма да стане. Хванахме се на бас. Изгубих десет долара.
Седях, вперил поглед в нея, и усещах как лицето ми пламти.
— Бях пиян.
Тя сви рамене.
— Сигурно. Казвам ви всичко това, за да бъдете нащрек. Рея е змия — хич не си мислете, че можете да разчитате на нея.
— За какво точно ви трябват тези пари?
Тя сбърчи нос.
— Не е твоя работа. Кажи ми сега какво трябва да правя. Измисли ли отговорите?
Гледах я дълго, докато събера мислите си. Новината, че Рея нарочно е оставила чантата си, направо ме разтърси. Казах си, че трябва да внимавам с нея.
— Решено ли е за събота? — попитах.
— Да. С моята приятелка Мовис Шийн ще ходим в „Капитол“. Разбрахме се да се срещнем в девет пред киното.
— Имаш ли си приятел, с когото се виждате от време на време? Не постоянен, а някой, с когото излизаш понякога.
Тя ме погледна объркано.
— Ами да. Няколко са.
— Е, един ни стига, кажи едно име.
— Ами Джери Уилямс.
— Той понякога звъни ли ти вкъщи?
— Да.
— Кой отговаря у вас, когато звънят по телефона?
— Сейбин, икономът.
— Ще познае ли гласа на Уилямс?
— Едва ли. Джери не ми се е обаждал поне от два месеца.
— Ето какво имам предвид. Ще кажеш на баща си, че отиваш на кино с приятелката си. След вечеря, към девет без четвърт, ще се обадя и ще питам за тебе. Ще кажа на иконома, че Джери се обажда. Правя това само заради полицията, в случай че се намеси. От името на Уилямс ще ти кажа, че съм срещнал приятелката ти и ние, цяла компания, ще се веселим тая нощ в „Пиратската колиба“. Искаме да дойдеш с нас. Ще се направиш на учудена, но ще се съгласиш, без да кажеш на никого къде отиваш, защото на баща ти няма да му хареса, че ходиш в тоя вертеп. Ще дойдеш там, няма да намериш приятелите си и ще си тръгнеш. Като пресичаш тъмния паркинг, някой ще омотае нещо около главата ти и ще те набута в някаква кола. Ясно ли е всичко?
Тя кимна.
— Божичко! Ама ти вземаш всичко на сериозно!
— Положението е сериозно — казах аз. — Ако се намеси полицията, ще питат Уилямс и той ще се закълне, че не се е обаждал, тогава ще се сетят, че това е номер на похитителите, които са искали да те накарат да отидеш в „Пиратската колиба“. Ще се чудят защо не си познала гласа на Уилямс. Ще кажеш, че връзката била лоша, чувала се музика по линията и ти нито за миг не си се усъмнила, че говориш с Уилямс. Ето ти обяснението, задето си отишла в „Пиратската колиба“. Ясно ли е?
— Наистина ли смятате, че полицията ще се намеси?
