Непрекъснато поглеждах часовника си. Все още имахме достатъчно време да стигнем до летището. Беше на три километра от Лоун Бей. Продължавах да си мисля за пияния, питах се дали не го ударих прекалено силно. Но сега, след като бе минало всичко, вече не ми се виждаше чак толкова страшно. Ако изобщо се наложеше Одет да се разправя с полицията, този случай щеше да направи разказа и по- правдоподобен — стига да не бях ударил пияния прекалено силно и черепът му да не беше като яйчена черупка.
Лоунбейският паркинг обслужваше цяла колония от бунгала. Собствениците бяха превърнали градската градина в паркинг и там винаги беше пълно с коли. Бях почти сигурен, че мога да оставя колата на Одет и никой няма да я забележи. Като наближих, дадох знак на момичето да спре, после завих към парка.
Между колите имаше тесен проход, аз подкарах бавно по него със запалени светлини, като търсех къде да паркирам.
Изведнъж без предупреждение една кола пред мен даде на заден ход. Светлините й бяха угасени. Излезе бързо от редицата на другите коли и нямах никаква възможност да я избягна. Задната й броня се удари в калника ми и се чу стържещ звук на смачкан метал.
Миг стоях като парализиран. За това не бях и помислил — катастрофа. Тоя идиот щеше да ми поиска името и адреса, щеше да вземе номера на колата и веднага щяха да установят, че е на Одет. Кой бях аз, че да карам нейната кола?
Докато стоях там ужасен, с настръхнали коси, другият шофьор излезе от колата си.
За щастие в паркинга беше тъмно. Когато наближи, загасих светлините. Видях, че е дребен плешив човек, но чертите на лицето му не се виждаха ясно, което сигурно важеше и за моето лице.
— Съжалявам, господине — каза той с потрепващ глас. — Не ви видях. Грешката е моя. Само аз съм виновен.
Една едра жена също слезе от колата му. Тя отвори чадър и се присъедини към дребния човечец.
— Ти не си виновен, Хърбърт! — каза ядно тя. — Той не трябваше да се намъква така изневиделица. Не си признавай нищо. Чиста случайност.
— Мръдни колата си напред — казах аз. — Притиснал си ми предния калник.
— Не мърдай, Хърбърт! — заяви жената. — Ще извикаме полиция.
Студена пот се стичаше по гърба ми.
— Нали чу какво ти казах! — изкрещях аз. — Изтегли проклетата кола напред!
— Да не сте посмели да говорите така на мъжа ми! — възкликна жената. Тя бе втренчила поглед в мене. — Грешката е твоя, младежо! Няма да ме уплашиш!
Времето летеше. Нямах смелост да си дам името и адреса на тези двамата. Направих единственото, което ми оставаше. Запалих мотора, завъртях кормилото и натиснах с всички сили газта. Колата на момичето потегли рязко, чу се стържещ звук, когато отнесох задната броня на другата кола. Част от моя калник също отиде. Продължих напред, докато жената зад мен крещеше:
— Запомни му номера, Хърбърт!
Карах бързо до другия край на паркинга, намерих празно място, наместих колата там и изскочих навън. Носех ръкавици, затова нямаше нужда да се бавя да изтривам кормилото. Погледнах назад в прохода между колите. Жената гледаше втренчено след мене. Дребният човечец се мъчеше да вдигне падналата броня на колата си.
Пред мен се виждаше един от изходите. Затичах към него. Щяха ли да отидат в полицията? Той беше виновен. Имаше възможност да оставят нещата така. Ако това не станеше, в полицията непременно щяха да открият, че колата е на Одет. Щяха да поискат да разберат кой я е карал.
Като тичах с всички сили към пакарда, аз осъзнах, премалял от уплаха, че при цялата ми добре организирана подготовка нещата не вървяха според моите предвиждания.
Първо онзи пияница, сега пък злополука.
Какво ли друго щеше да се обърка в моя смахнат план?
II
На следващата сутрин още спях дълбоко, когато ме събуди телефонен звън.
Стреснато се надигнах в леглото, и още неразсънен напълно, погледнах часовника до мене. Беше осем без двайсет.
Чух как Нина говори с някого и си наложих да се отпусна пак на възглавницата. Посегнах към пакета с цигари на нощната масичка.
Докато палех, в главата ми изведнъж нахлуха събитията от миналата нощ. Бях изпратил Одет на летището. Не й казах за автомобилната злополука. Нямаше защо да я разстройвам. Достатъчно беше, че аз съм разстроен. Тя бе заминала в добро настроение, превъзмогнала уплахата от онзи пияница. Младостта е издръжлива. По пътя към летището я убедих, че не съм го ударил силно и тя веднага забрави за него. Но аз не можех да го забравя, както не можех да забравя и автомобилната злополука.
На връщане от летището се стараех да си внуша, че всичко ще бъде наред. Като знаеше, че се е опитал да нападне Одет, пияницата, когото бях ударил по главата, щеше да си мълчи. Собствениците на колата, която се бе блъснала в моята на заден ход, можеше и да не съобщят в полицията, знаейки, че вината е тяхна.
Като пристигнах в Палм Сити, аз отидох в едно тихо барче. Изпих две чашки. Вътре беше пълно с хора, намерили убежище от дъжда. Никой не ми обърна внимание.
Затворих се в телефонната кабина и се обадих в дома на Малру.
Докато чаках и слушах как сърцето ми прави бум-бум-бум, аз се питах дали Одет е стигнала до хотела здрава и читава. След малко чух гласа на иконома.
— Дайте ми мистър Малру — казах аз, като се стараех да говоря рязко и грубо. — Трябва да му предам нещо от името на дъщеря му.
— Кой се обажда, моля?
— Прави каквото ти казвам! — едва не извиках аз. — Кажи на Малру да дойде на телефона?
— Ще почакате ли?
В гласа му прозвуча уплаха.
Чух как остави слушалката. Чаках, усещайки как по лицето ми се стича пот. Все поглеждах през стъклото на телефонната кабина към претъпкания бар. Никой не ми обръщаше внимание. После нечий спокоен глас каза в слушалката:
— Малру на телефона. С кого говоря?
Е, поне Рея не ме беше измамила. Каза, че ще го накара да отговори на обаждането и той наистина отговори.
— Слушай внимателно, приятелче — казах бавно, за да не пропусна нещо. — Ние отвлякохме дъщеря ти. Искаме петстотин хиляди долара. Чуваш ли? Петстотин хилядарки в дребни банкноти. Ако не платиш, няма да я видиш, бъди сигурен. Никаква полиция и никакви номера, ясно ли е? Отвлечена е, приятелче. Ако искаш да я видиш, прави каквото ти казвам.
Последва кратка пауза, после спокойният глас каза:
— Разбирам. Ще платя, разбира се. Как да ви предам парите и как ще върнете дъщеря ми?
Говореше бавно и невъзмутимо като политик, седнал начело на банкетна маса.
— Ще ти се обадя в понеделник — казах аз. — Кога ще приготвиш парите? Колкото по-скоро, толкова по-добре за дъщеря ти.
— Утре ще бъдат готови.
— Утре е неделя.
— Утре ще бъдат готови.
— Окей. Ще ти се обадя в понеделник сутринта. Ще ти дам инструкции как да предадеш парите. Една дума на полицията и няма да видиш момичето. Ще я намериш в някоя канавка, ама преди това ще се позабавляваме с нея.
Оставих слушалката и отидох до пакарда. Не бях особено горд от себе си, но такава беше работата. Парите бяха прекалено много, за да се грижа за гордостта си. Бях доволен, че заварих Нина заспала. Тази нощ почти не мигнах. Сякаш едва бях задрямал и телефонът иззвъня.
