Говорих с него. Казва, че Одет Малру, дъщерята де, снощи имала среща с приятелка, щели да ходят на кино. Одет не се явила пред киното и според Рейли снощи не се е прибирала вкъщи.
— Той откъде знае, че не е отишла на кино? — попита Медоус.
— Приятелката са обадила и О’Рейли бил на телефона.
— Малру не е ли търсил нашата помощ?
— Не. — Реник стана и се заразхожда из стаята. — Сложил съм човек да наблюдава банката. Ще ми се обади веднага щом Малру изтегли парите.
— Мастърс ще запише ли номерата на банкнотите?
Реник се намръщи.
— Сигурно не. Ще му трябва дяволски много време, ако иска да вземе номерата на петстотин хиляди долара в дребни банкноти.
— Ами момичето? Знаеш ли нещо за нея? Може просто да е решило да избяга с някого и да се омъжи?
— Че защо му са на Малру всички тези пари?
— Ами ако го изнудват?
Реник сви рамене.
— Съмнявам се. Повече ми прилича на отвличане. А момичето е на около двайсет и е хубаво. Ходи където й скимне и има повече свобода, отколкото е полезно за нея. Имала е някоя и друга присъда за каране с превишена скорост. Взели сме отпечатъци от пръстите й, от пресата можем да получим колкото си искаме нейни снимки.
Медоус постоя замислен, после каза:
— Ако е отвлечена, това ще стане сензация. Ще бъдем направо в центъра на вниманието. — Той хвърли поглед към мене. — Ето с какво ще се заемеш, Барбър. Твоята работа ще бъде да отговаряш за пресата и повярвай ми, всички журналисти от страната ще нахълтат тук. — Той насочи към мен дебелия си показалец. — Аз обичам рекламата, Барбър, но хубавата реклама. Ясно ли ти е? От теб зависи дали ще я имаме. От теб зависи и да не ме критикуват тук-там. За това ще ти плащаме. Твоя работа е да направиш града ни известен. С такова отвличане всеки град ще се прочуе. Работата ти е много отговорна, Барбър, затова се спряхме на теб.
— Разбирам, сър.
Медоус се обърна към Реник, който все още крачеше из стаята.
— А колата и липсва ли?
— Да. Бяла TR—3. О’Рейли ми даде номера.
— Няма да ни навреди, ако я потърсим. Кажи на момчетата да я намерят. Не можем да направим кой знае какво друго, докато Малру не ни се обади. Ще говоря с началника на полицията. Защо да не известим и момчетата от ФБР? Те незабавно ще се намесят.
— Добре, сър.
— Окей, да се размърдаме тогава. — Той погледна към мен. — В момента нямаме нужда от теб Барбър. Прекарай добре неделята. За всеки случай на всеки два часа се обаждай на Реник. Ясно, нали?
Станах на крака.
— Разбира се. — Поколебах се, но продължих: — Просто ми хрумна нещо, сър. Не може ли да наблюдаваме Малру, след като вземе парите? Да го проследим, за да видим къде ще ги остави?…
Медоус поклати глава.
— Точно това не бива да правим. Няма да си помръднем и пръста, докато той не ни помоли. Да предположим, че го проследим и похитителите ни забележат, паникьосат се и вземат, че убият момичето, какво ще се случи с мен тогава? Не, такъв риск не поемам. Няма да мръднем, докато Малру не ни повика.
Ето къде е моят шанс, помислих си аз.
— Да, разбирам. Е, Джон, ще ти се обадя в единайсет и половина.
Като тръгвах към вратата, Медоус посегна към телефона. Джон се беше заел с другия.
Затворих вратата и поех по коридора към моята среща с Рея Малру в единайсет.
Шеста глава
I
Докато карах към бунгалото, започна да вали. Духаше студен вятър, морето беше бурно и сиво — времето не беше подходящо за плаж и в паркинга на Бил Холдън нямаше жива душа.
Заключих се в бунгалото и поръчах телефонен разговор с хотел „Риджънт“ в Лос Анжелос.
След няколко минути вече говорех с Одет.
— Обажда се Хари. Слушай внимателно, може да си имаме неприятности. Не мога да говоря по телефона, но каквото и да правиш, стой си в стаята. Ще ти се обадя пак. Може да се наложи да се върнеш утре.
Чух как дъхът й секна.
— Заради онзи ли… пияния?
— Не. Нещо по-лошо. Хората, за които смятахме, че може да се намесят по-късно, вече се намесиха. Разбираш ли?
— Какво ще правим?
— Все още има шанс да успеем. Ако реша, че няма начин, ще ти се обадя довечера. Засега не се показвай, стой си в стаята.
— Ама какво става? — В гласа й прозвуча паника. — Не можеш ли да ми кажеш?
— Не по телефона. Само не излизай никъде. Ще ти се обадя довечера — казах аз и оставих слушалката.
Беше ми жал за нея, но не смеех да говоря. Не знаех дали телефонистката на хотела не подслушва.
Отидох до прозореца и погледнах навън. Проливният дъжд чертаеше фигурки по пясъка. Плажът изглеждаше изоставен и пуст. Запалих цигара и закрачих из стаята.
Все пак Малру още не беше повикал полицията, но ако полицията намереше колата на Одет със счупения калник, това щеше да им даде повод да му се обадят и тогава той можеше да признае, че дъщеря му е отвлечена.
Видях, че Рея се задава по брега. Беше с черен дъждобран и носеше чадър. Ако Холдън я зърнеше отнякъде, сигурно нямаше да я познае, защото тя прикриваше лицето си с чадъра.
Когато се заизкачва по стълбите, аз отворих вратата.
— В момента тегли парите от банката — рече тя, като затвори чадъра и го изтръска, преди да влезе. — Казах му, че отивам на черква да се моля за Одет.
Не съм религиозен, но това хладнокръвно изявление ме отврати, обзе ме силно чувство на неприязън към нея.
— Кога смятате да приберете парите? — попита тя, докато поемах дъждобрана й. Отиде до един шезлонг и седна.
— Не съм чак толкова сигурен, че ще ги получим.
Тя се вцепени, изгледа ме студено.
— Какво искате да кажете?
— Може да ви се види чудно — рекох аз, като сложих дъждобрана и на масата, — но директорът на банката и шофьорът на мъжа ви са си развързали езиците. Полицаите вече знаят, че Одет е била отвлечена.
Ако я бях плеснал през лицето, нямаше да се вцепени така.
— Лъжеш! — Тя скочи на крака, лицето й побеля като платно, очите и яростно святкаха. — Ти си се изплашил! Страх те е да отидеш да прибереш парите!
— Така ли мислиш? — Като я видях толкова разярена и уплашена, аз някак успях да овладея
