причиним нещастие на момичето, аз ще съм на топа на устата. Ще чакаме.
Реник сви рамене.
— Окей, сър. — Обърна се към мене. — Където и да отидеш, гледай наблизо да има телефон. Може да ми потрябваш спешно, Хари. Вкъщи ли се прибираш?
— Да. Ако изляза, ще оставя телефонния номер на Нина.
— Точно така.
Качих се на колата и се прибрах вкъщи.
В дневната Нина украсяваше огромна саксия. Като влязох, тя остави четката.
— Миличък… Толкова съм развълнувана. — Прегърна ме. — Всичко наред ли е?
Вдигнах я на ръце и седнах, като я сложих в скута си.
— Ще бъде наред. Отново имам работа, и то работа, която непременно ще ми хареса.
Попита ме защо Джон ме е търсил така настойчиво, и то в неделя. Разказах й за Малру.
— Джон смята, че момичето е отвлечено, обаче няма да си измъчвам мозъка, докато не се установи със сигурност. Лично аз мисля, че Малру е изтеглил парите за някоя голяма сделка.
Отклоних разговора от Малру, като я попитах дали смята да продължи работата си, след като вече имах постоянна служба.
— Можем да си го позволим, ако искаш да напуснеш — казах аз.
— Мисля да остана. Във всеки случай поне до края на сезона.
След вечеря казах, че ще отида до полицейското управление да видя дали няма нещо ново.
— Няма да се бавя, но е добре да се покажа там.
Отидох с колата до най-близката дрогерия и се обадих на Одет.
— Решено е за утре вечер — казах аз. — Ще стане. Вземи самолета в единайсет. Като пристигнеш, качи се на рейса и слез на последната спирка. Ще бъдеш там към един и нещо. Аз ще те чакам. Ще те закарам в бунгалото и ще те оставя там. После ще отида да взема онова нещо и ще се върна.
Тя каза, че разбира. В гласа й звучеше тревога.
— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред?
— Да… успокой се. Ще се видим на последната спирка в един часа.
Затворих телефона. След това позвъних в полицейското управление. Дежурният ми каза, че Реник си е отишъл вкъщи. Реших, че нищо особено не се е случило и също се прибрах.
На следващата сутрин малко след девет бях в канцеларията на областния прокурор. Виждаше ми се странно, че имам пак служебни задължения, още по-странно — че седя зад бюро.
Секретарката на Реник ми даде куп папки. Каза ми, че като ги прегледам, ще имам добра представа за това как вървят работите в службата. Реник щял да дойде по-късно.
Заех се с папките. Реник пристигна малко след единайсет. Седна на ръба на бюрото ми и попита как се чувствам отново на работа.
— Чувствам се един път — казах аз и махнах към папките. — Това е точно по моята част. Нещо ново за момичето на Малру?
— Засега нищо. Оставил съм един от нашите в паркинга на Лоун Бей. Ако се появи момичето, той ще ме извика. Нищо повече не мога да направя, докато Малру не се обърне към нас. Момчетата от Федералната и Щатската полиция също са в готовност.
— Ако Малру плати откупа и момичето се върне, няма да научите нищо повече.
— В наше време похитителите обикновено не освобождават жертвите си. По-сигурно е да ги убият — мрачно каза Реник. — Ако момичето е отвлечено, мога да се хвана на бас, че Малру ще ни извика. — Той се смъкна от бюрото ми. — Е, имам много работа. Ако ти потрябва нещо, аз съм в съседната стая.
Когато излезе, бутнах настрана папката, която четях, и запалих цигара. С малко късмет на другия ден сутринта щях да имам петдесет хиляди долара. Беше ми трудно да повярвам. Парите щяха да бъдат в дребни банкноти. Вече бях решил да си наема банков сейф и да ги оставя там, като тегля от време на време при нужда. Щях да внимавам. Не биваше изведнъж да променям начина си на живот. По-късно щях да пусна слух, че съм спечелил на борсата, но щях да изчакам поне една година, а може би и повече.
Точно когато смятах да отида да обядвам, вратата се отвори със замах и влезе Реник. Развълнуваното му лице говореше, че се е случило нещо и сърцето ми се преобърна в гърдите.
— Май имаме късмет! — каза той. — Ела с мен в полицейското управление. Ще ти обясня по пътя. — Докато вървяхме към асансьора, той продължи: — Ама че късмет! Преглеждах редовните полицейски доклади от събота вечер и открих нещо, което може да е важно. Един човек бил намерен да лежи в безсъзнание на паркинга до „Пиратската колиба“. Знаеш ли къде е?
Устните ми бяха така пресъхнали, че не можах да отговоря. Успях да кимна и да измърморя нещо.
— Доста тежко е ранен. Барманът повикал полиция. Казал, че този човек преследвал някакво момиче в паркинга. Сторило му се, че момичето е Одет Малру.
— Защо му се е сторило? — попитах задавено.
— Тя е известна личност в Палм Сити. Снимките й често се появяват във вестниците. Бил почти сигурен, че е тя. Прибрали са го, сега е в управлението. Взел съм някои снимки на момичето. Надявам се, че ще я познае.
— Зле ли е ударен?
Здравата са го цапардосали по главата, но сега е добре. Кой го е ударил? Ако е Одет Малру, какво е търсила в такава дупка като „Пиратската колиба“?
— Може да не е била тя.
— Скоро ще разберем.
След десет минути бяхме в кабинета на сержант Хамънд. Там беше и барманът от „Пиратската колиба“. С него именно беше разговаряла Одет.
Реник му показа няколко подбрани снимки на момичето.
— Тя е — каза барманът. — Със сигурност е тя.
— По кое време се появи в бара? — попита Реник, като ме погледна многозначително.
— Към девет и нещо. Огледа се наоколо, сякаш очакваше някого, и ме попита дали има и друг бар. Отвърнах, че няма и й показах ресторанта. Тя надникна вътре и после тръгна да си върви. Имаше един пиян, не беше се натряскал чак, но беше доста на градус. Той я сграбчи за ръката, като минаваше край него. Тя го отблъсна и излезе. Ама оня тръгна след нея.
— После какво стана?
— След десетина минути влиза един и вика: вън на паркинга лежи човек. Излязох и намерих оня пияница. Беше целият в кръв, затова извиках полиция.
— Да сте видели някоя кола да напуска паркинга, преди да дойде полицията?
— Малко след като излезе момичето, чух как потеглиха две коли. Едната беше мощна спортна кола. Познах я по звука на мотора.
— А другата?
— Обикновена.
— Значи момичето влезе в бара, сякаш очакваше да види някого, и после си отиде?
— Точно така.
— Как беше облечена?
Барманът описа доста добре дрехите на Одет от онази вечер и сержант Хамънд си взе набързо бележка.
Когато барманът си отиде, Реник каза:
— Май ще трябва да се срещнем с този човек в болницата. Как се казва, сержанте?
— Уолтър Кърби.
Заварихме Уолтър Кърби да лежи в леглото, главата му бе омотана с бинтове, бе изпълнен със самосъжаление. Веднага си призна, че бил пиян в събота вечер.
— Видях онова хубаво маце и си помислих, че е леко момиче. Никое свястно момиче няма да иде в онази дупка. Тя си придаваше важности, ама аз си помислих, че това са изтъркани женски номера и тръгнах след нея към паркинга. Сигурно съм я сбъркал. Понатиснах я, ама това не й хареса. После изведнъж изникна един в тъмното и ме фрасна по главата. Това е всичко.
— Как изглеждаше той? — попита Реник.
