Най-после, с голямо закъснение, Одет, изглежда, разбра опасността. Тя заотстъпва назад, като поглеждаше ту мен, ту Каули и сякаш беше готова да хукне. Протегнах ръка и я сграбчих за китката.
— Ан е приятелка на Нина — рекох на Каули. — Минава оттук на път за Лос Анжелис и тази вечер ще отседне у нас. — Впих пръсти в китката и. — Какво те води насам, Тим?
Все още вперил очи в Одет, той каза:
— Все същото сиво ежедневие. С кола ли си, Хари? Ще ме закараш ли до хотел „Плаза“?
— Съжалявам, в друга посока съм. Нина ни чака. — Погледнах Одет. — Колата е ей там, в паркинга. Хайде, почакай ме вътре. — Блъснах я и тя се засили по шосето към паркинга.
Видях как Каули гледа след нея, повдигнал многозначително едната си вежда.
— Това хлапе е много стеснително — казах аз. — Като види мъж, и направо се вцепенява.
— Така е. Изглеждаше изплашена до смърт. Какво я прихвана?
— Пубертетна история. Двете с Нина се разбират добре, но мен направо ме подлудява.
Изглежда, точно това трябваше да кажа, защото той изведнъж се засмя.
— Знам ги. На тая възраст момичетата са такива. А ти с какво се занимаваш напоследък, Хари?
Казах му, че работя при областния прокурор.
— Ще се видим и ще си побъбрим — рекох аз. — Не бива да карам момичето да чака, че ще вземе да изчезне някъде.
— Добре. Аз съм в Плаза. До скоро виждане, Хари.
Оставих го и тръгнах към пакарда. Като се качвах в колата, попитах:
— Какво ти стана? Защо стоеше като препарирана?
Тя ме изгледа с неприязън.
— Той те видя, че говориш с мене. Реших, че е по-добре да остана.
— Е, поне не можа да те познае. Сигурен съм. Лош късмет.
— Какво ми разправяше за полицията? След оня телефонен разговор щях да полудея. От къде на къде се намесва полицията? Татко ли…?
— Не, не е той. И мисля, че баща ти няма да извика полицията. Пак имахме лош късмет.
Разказах и цялата история. Като свърших, добавих:
— Ще трябва да даваш обяснение за счупения калник. Можеш да кажеш, че е станало на излизане от гаража. Не знам Реник доколко ще си позволи да те притисне. Може да те пита къде си била. Ако те пита, кажи му да си гледа работата.
Тая история за избягалия шофьор е чиста измишльотина. Сигурно няма да те притисне много, но трябва да си готова все пак.
— Прекрасно се справяш, няма що — рече тя. — Защо не ми каза за злополуката?
— О, я остави тая работа! — Беше ми дошло до гуша от критики. — По твоята част няма ли нещо опасно? Да не си излизала от хотела?
— Не.
Нали не си забравила ония дивотии, дето те накарах да запомниш, в случай че баща ти извика полиция.
— Нищо не съм забравила.
В два без двайсет бяхме пред бунгалото. Спрях и й дадох ключовете.
— Влез вътре, преоблечи се и ме чакай. Трябва да се върна към два и половина.
Тя пое ключовете и слезе от колата. Подадох й куфара.
— Ще те чакам — каза Одет. И изведнъж ми се усмихна. — Внимавай с парите, Хари.
— Ще внимавам.
Тя мушна глава в колата.
— Целуни ме.
Прегърнах я през раменете и я притеглих към себе си. Устните ни се сляха. Тя се дръпна и докосна с пръст своите.
— Жалко, че си женен, Хари.
— Така е — казах аз, вперил очи в нея. — Но не се самозалъгвай. Няма да си сменя жената.
— И аз това искам да кажа… жалко.
Запалих мотора.
— До скоро виждане.
Тя се отдръпна и аз подкарах по шосето за Ист Бийч, като наблюдавах в огледалцето за обратно виждане как отива бавно към бунгалото.
Вече бях избрал мястото, откъдето щях да дам сигнал на Малру. Там растяха буйни храсти, зад които можех да скрия колата. И за мен имаше добро прикритие, а пътят се виждаше ясно, нищо не пречеше.
Свърнах от шосето, угасих светлините и се върнах пеша на пътя, да се уверя напълно, че колата изобщо не се вижда оттам. После клекнах зад един храст с фенерчето в ръка и зачаках.
Ако беше тръгнал точно в два, Малру щеше да пристигне за по-малко от десет минути. Имах време за една цигара.
Докато клечах и пушех, по кожата ми лазеха нервни тръпки. Ами ако Малру ми готвеше капан?
Ами ако водеше и О’Рейли и като видеше сигнала, този як бивш полицай изскочеше от колата и се нахвърлеше върху мен?
Опитах се да си втълпя, че Малру няма да рискува живота на дъщеря си. Ами ако се беше досетил, че това е фалшиво отвличане? Ами ако…?
Тогава видях далечните светлини на колата и набързо загасих цигарата.
Това е, казах си, след няколко секунди ще разбера дали съм попаднал в капан.
Колата на Малру се виждаше на лунната светлина. Беше ролс-ройсът. Оставих го да се приближи, после, като отмахнах клоните пред мен и протегнах напред ръката си с фенерчето, започнах да го включвам и загасвам, насочвайки трепкащия лъч към шосето.
Ролсът се движеше с около двайсет мили в час. Виждаше се само шофьорът. Но това нищо не значеше. Ако и О’Рейли беше там, сигурно се криеше на задната седалка.
Колата се изравни с мен. Понамали скорост. Видях как Малру се размърда, после с усилие изхвърли през прозореца една издута чанта. Тя тежко тупна на шосето на десетина крачки от мен.
Ролс-ройсът набра скорост и отмина по пътя за Лоул Бей.
Няколко секунди останах да клеча в храстите, вперил поглед в чантата, която лежеше на пътя, не ми се вярваше, че парите са там, почти в ръцете ми.
Огледах шосето. Задните светлини на ролса изчезваха в далечината. Изправих се, грабнах чантата и изтичах при колата. Хвърлих парите на задната седалка, наместих се зад кормилото и бързо потеглих към бунгалото.
Аз ликувах. Оказа се, че това е най-простата работа на света — вече притежавах петдесет хиляди долара!
Когато наближих бунгалото, стрелките на часовника в колата ми показваха три без двайсет и пет. Паркирах, излязох и се наведох отзад да взема чантата. После спрях и се огледах. На паркинга нямаше друга кола и това ме изненада.
Рея трябваше да е дошла вече. Не би могла да върви пеша. Тогава къде беше нейната кола?
Казах си, че може да не е успяла да се измъкне. Може О’Рейли да е бил нащрек и затуй да се е наложило да закъснее. Това не ме засягаше. Нямаше да я чакам. Щях да взема моята част, да дам останалото на Одет и да се прибера вкъщи.
Забързах по пясъка към бунгалото, което тънеше в мрак. Това не ме изненада. Одет навярно седеше на верандата и ме чакаше. Не беше запалила лампите, за да не би някой случаен минувач да се запита какво става тук в този късен час.
Но когато се изкачих по стъпалата на верандата, от нея нямаше и следа. Спрях; изведнъж ме обзе тревога.
— Одет!
Нито звук. Климатичната инсталация работеше. Студеният въздух, лъхнал отвътре, изсуши потта по лицето ми.
Влязох в бунгалото, затворих вратата, оставих чантата на масата и напипах ключа на лампата. Запалих
