вестниците. — Приближи и се настани в едно кресло. — Когато аз напиша нещо за отвличането, то ще бъде в съвсем друга светлина, няма да има нищо общо с онова, което разправят ония идиоти начело с твоя шеф. Ще излезе голям материал, Хари, ако човек подходи както трябва, а аз точно това ще направя. Реник е умно момче. Ще говоря с него, но не и с началника му. Той не ми върши работа. — Тим запали цигара и втренчи изпитателен поглед в мен. — Смятат, че е мъртва, нали?
— Предполагат. Не са сигурни.
— А Малру как е? Ходих до тях, но наоколо гъмжи от полицаи. Не можах да се приближа до къщата.
— Той, изглежда, се държи. Но трябва да имаме предвид, че е на смъртно легло. Не му остават и два месеца да живее.
— А как е лъскавата му съпруга?
— Припаднала.
Той се вторачи в мен.
— Какво е направила?!
— Тя е под лекарско наблюдение. Припаднала. Нали знаеш какво значи думата „припадам“?
Той отметна глава и се разсмя като луд.
— Това е световно! Бях готов да се хвана на бас, че ще танцува кан-кан на покрива.
— Какво искаш да кажеш?
— Слушай, тези Малру са французи. Знаеш ли нещо за наследствените закони във Франция?
— Едва ли. Какво общо имат с тая работа?
— Според закона всяко дете наследява половината от бащината си собственост. Това означава, че момичето е щяло да получи половината от милионите на Малру. Дори и да иска да завещае всичко на жена си, Малру не може да го направи. Според закона, когато той умре, момичето автоматически получава всичко, а това е една много, много тлъста сумичка.
Обзе ме зловещо предчувствие.
— Ако тези похитители са убили момичето, което е много вероятно, и ако Малру умре скоро, което също е много вероятно, Рея Малру ще пипне цялото богатство. Затова съм смаян от нейния припадък, освен ако е припаднала от радост.
Ето къде беше мотивът за убийството на Одет. Дали Рея не е използвала това фалшиво отвличане, за да прикрие убийството? Дали не бе ме избрала да й свърша мръсната работа?
— Какво те измъчва, Хари? Да не си глътна езика? — попита Каули.
В този момент вътрешният телефон иззвъня. Натиснах копчето.
— Трябваш ми — изрева Медоус. — Идвай.
— Гласът на Негово Височество Шефа — каза с усмивка Каули.
Станах на крака.
— Ще се видим, Тим — казах аз. — Винаги на твое разположение, само кажи.
Доволен да се отърва от изпитателния му поглед, аз излязох от стаята почти бегом.
II
До обяд организираното издирване на Одет Малру бе в разгара си и се водеше с такъв размах, че се уплаших. Всички улици на града бяха блокирани. Войниците от близкото поделение бяха извикани на помощ. Повече от хиляда души полиция и войска съставяха силите за блокиране в това безнадеждно търсене на изчезналото момиче. Три хеликоптера бръмчаха над Палм Бей и Палм Сити и имаха пряка радиовръзка с управлението на Медоус.
Той каза на журналистите, които все още се въртяха наоколо, изпълнени с надежди:
— Ние подозираме, че тя е някъде в околността. Предполагаме, че е убита, но може и да грешим. Ако е мъртва, трупът сигурно е хвърлен някъде и ще го намерим. Ако е жива, сигурно са я скрили наблизо и ние пак ще я намерим. Всяка къща, всеки апартамент и всяка ферма ще бъдат претърсени. Разполагаме с достатъчно хора. Ще ни трябва много време, но ако е някъде в радиус от осемдесет километра, рано или късно ще я намерим.
По-късно, когато журналистите си отидоха, дойде Реник. Беше ходил в болницата да говори отново с Уолтър Кърби, надявайки се, че сега ще си спомни нещо, което ще насочи полицията по следите на убиеца.
Медоус го погледна изпитателно:
— Нещо ново?
— Нищо особено. Поне е сигурен, че мъжът е висок и широкоплещест. Това няма да ни помогне много, но и то е нещо. Знаем, че човекът, когото търсим, е висок, широкоплещест, пуши цигари „Лъки Страйк“ има доста разбичкана кола и тежи около осемдесет килограма.
— Как му изчислихте теглото?
— Помогна ни следата от тока на обувката. Барти направи опит. Когато един от неговите хора, който тежи осемдесет килограма, стъпи върху почвата, получи се същата следа.
Медоус изглеждаше доволен.
— Още малко информация от този род и ще можем да му направим словесен портрет.
Така се бях напрегнал, че ме заболяха мускулите.
После вратата изведнъж се отвори и влезе капитан Рийгър. Широкото му месесто лице пламтеше от вълнение.
— Имаме късмет! — каза той. — Един жител на Уест Бийч ни съобщи за автомобилна злополука. Казва се Хърбърт Кеъри. Има дрогерия в Уест Бийч. Снощи двамата с жена си ходили на гости у свои роднини в Лоун Бей. Оставил колата си в лоунбейския паркинг. На тръгване се сблъскали с една TR—3.
Докато той говореше, аз отидох до прозореца и запалих цигара. Стоях с гръб към всички. Знаех, че съм пребледнял като платно. Ако видеха лицето ми, сигурно щяха да разберат, че нещо не е наред.
— Това била колата на момичето. Кеъри й взел номера. Признава, че той бил виновен за злополуката. И знаете ли, на волана е имало мъж! — Докато Рийгър говореше с грубия си полицейски глас, всяка дума ме пронизваше като нож. — Това трябва да е бил някой от похитителите. Макар че Кеъри бил виновен за злополуката, другият не спрял. Откарал колата към края на паркинга, оставил я и избягал.
— Защо, дявол да го вземе, не е съобщил веднага за произшествието? — попита Медоус.
— Той прави, каквото каже жена му. Вината за злополуката била негова, но тя не му давала да си признае. Едва тази сутрин решил да ни съобщи.
— Искам да говоря с него — каза Реник.
— Тръгнал е насам. Изпратих служебна кола да го вземе. Всяка минута ще пристигне.
— Добре ли е видял лицето на онзи тип?
— Сигурно. В паркинга било тъмно, но поне са разговаряли.
Вече се бях овладял. Не смеех да се срещна с Кеъри. Отдалечих се от прозореца.
— Май ще се върна в кабинета. Имам страхотно много работа — рекох аз и тръгнах към вратата.
— Ей! — извика Реник. — Стой тука. Искам да чуеш какво ще каже този тип.
Щеше ли да ме познае Кеъри? Нямаше ли да влезе в кабинета, да се втренчи в мен и да каже: „Това е той!“
Седнах зад едно празно бюро. Следващите двайсет минути бяха най-тежките в живота ми.
Рийгър, който изучаваше картата на стената, каза:
— Знаете ли онази сребърна мина близо до шосе номер седем? Подходящо място да се изхвърли трупът. По-добре да проверят там. — Той вдигна телефонната слушалка и започна да издава заповеди.
Те са професионалисти, помислих си аз. Къде ще скрия трупа на Одет? При тези блокирани пътища, при тези хиляда души, които вече проверяваха и претърсваха къща след къща, апартамент след апартамент, как изобщо щях да се отърва от него?
Докато чакахме, телефонът непрекъснато звънеше. На всеки пет минути съобщаваха за развоя на претърсването. Тези хора не си играеха. Вече една четвърт от площта, изобразена на картата, беше претърсена. Виждах, че се приближават към нашата улица. Щяха ли да се сетят да проверят гаража ми? Щяха ли да се сетят да претърсят колата ми?
Внезапно някой почука на вратата и пред нас се появиха Кеъри и жена му.
