постоянните си клиенти. Нямаше да ви моля за тази услуга, ако не бързах толкова.
— Ако искате да отидете до Палм Бей, мистър Барбър, има рейс. От осемнайсет месеца не сте ми плащали нищо — заяви Хамънд. — Много пъти съм го казвал на мисис Барбър. И все едно и също: ще платя утре. Много съжалявам, но повече кредит няма да ви дам. Ще получите шевролета, като си платите депозита и си уредите сметката. Край.
Толкова зле се почувствувах, че ми идваше да умра. Трябваше да взема тази кола! Животът ми зависеше от това!
— Работата е много, много спешна — казах аз, като се стараех да овладея гласа си. — Тази вечер ми трябва кола. Ето какво ще направя. Ще ви оставя бижутата на жена си като депозит. Струват двеста-триста долара. А утре ще ви платя цялата сметка. Може да не сте чули, че вече имам работа. Аз съм в областната прокуратура, отговарям за пресата. — Извадих журналистическата си карта и му я показах.
Той я погледна и ми я върна.
— Щом работите за областния прокурор, мистър Барбър, по-добре поискайте полицейска кола, като е толкова спешно. Не ми трябват бижутата на жена ви. Аз не работя по този начин.
И тогава внезапно си спомних, че в багажника на колата ми има чанта, която съдържа петстотин хиляди долара! Какво правех аз, защо стоях тука и молех този негодник да ми направи услуга, когато можех да го купя с целия му проклет гараж, само да поисках! Щях да взема от тези пари! Това беше опасно, но нямаше нищо по-опасно от трупа на Одет в гаража ми.
— Щом е така, вървете по дяволите — казах аз и напуснах сервиза.
На около миля от къщи имаше гараж, който работеше денонощно. След като Нина си легнеше, щях да отида там и да наема кола, като платя с част от онези пари.
Тръгнах по дългото шосе, което водеше към нашата къща. Насред път видях двама полицаи, които идваха насреща ми по другия тротоар. Те спряха пред една съседна къща, единият бутна вратата и закрачи по пътеката. Другият тръгна към следващата къща.
Претърсваха къща по къща и бяха стигнали до нашата улица!
Със свито от страх сърце аз ускорих крачка. Като видях нашата къща, замръзнах на място.
За един дълъг миг просто застинах така, потискайки неудържимото желание да се обърна и да хукна да бягам, да бягам, докато ми държат краката. Бяха ли намерили трупа? Дали не се криеха някъде, за да ме арестуват?
Един от полицаите излезе от отсрещната къща. Той втренчи учуден поглед в мен.
Овладях се и тръгнах към дома.
II
Като тръгнах по пътеката в двора, видях Нина и двама войници, които стояха до пакарда. Като чуха, че се приближавам, и тримата се обърнаха.
— Ето го мъжа ми — каза Нина.
— Здравей — рекох й аз. — Какво става тук?
Двамата войници бяха почти деца. Единият бе едър и русокос, с месесто розово лице. Беше му горещо и изглеждаше отегчен. Другият бе дребничък, мургав, с напрегнато интелигентно лице. Правеше впечатление на враждебно настроен и груб човек.
Веднага разбрах, че с него именно ще трябва да се разправям.
— Това вашата кола ли е? — попита той.
Като го пренебрегнах, аз казах на Нина:
— Какво става?
— Търсят отвлеченото момиче — отвърна тя. Гласът и лицето й показваха, че е ядосана. — Искат да отворят багажника.
Вече се бях съвзел. Бях толкова отчаян, че не се страхувах.
— Вие да не си мислите, че съм я скрил тука? — казах аз на дебелия и дори се засмях.
Той ми се усмихна смутено.
— Ама не, сър. Все му повтарям на Джо…
— Ще отворите ли багажника? — попита мургавият. — Имам заповед да претърся всяка къща и кола на тази улица.
— Казах му, че съм си загубила ключовете — обади се Нина. — И го помолих да те почака. От известно време стои тук.
— Съжалявам — рекох на мургавия. — Но нямам ключове. Оставих ги на ключаря. Трябва да направи нови за жена ми.
Той втренчи поглед в мен, проницателните му очички бяха изпълнени с подозрение.
— Много лошо. Имам заповед. Ако нямате ключове, ще трябва да счупим ключалката на багажника.
— Утре сутринта ще бъдат у мен — казах аз, полагайки отчаяни усилия да говоря нехайно. — Елате утре сутринта и с удоволствие ще ви покажа багажника.
— Хайде, Джо — каза дебелият. — Още не сме претърсили и половината улица, става късно.
Джо изобщо не му обърна внимание. Виждах, че се готви да вдигне голям шум.
— Ще разбия багажника — каза той и като се поотдалечи от мен, започна да се оглежда из гаража. Забеляза един крик и го взе.
— Я почакай — казах аз и застанах пред багажника. — Няма да ми повреждаш колата! Ето, виж това нещо — подадох му журналистическата си карта.
Момчето се втренчи в нея, без да я докосва.
— Е, и какво? — размаха той нетърпеливо лоста. — Не ми пука кой си. Имам заповед да претърся всяка кола на тази улица и точно това ще направя!
Погледнах Нина.
— На ъгъла има полицай. Иди да го доведеш.
Когато Нина изтича навън, Джо яростно извика:
— Не ми пука от никакъв полицай. Ще отворя багажника! Дръпни се оттук!
Останах си на мястото.
— Няма да ми пипаш колата — казах. — Ще отворя багажника утре сутринта, като си взема ключовете, не по-рано.
За миг се гледахме втренчено, после той свали лоста.
— Добре, щом така искаш. Хайде, Ханк, дай да избутаме оттука тоя идиот. Аз ще отворя багажника!
— О-о, виж какво, Джо — изломоти смутено дебелият. — Без грубости. Да почакаме полицая.
— Аз изпълнявам заповеди — каза другият и втренчи поглед в мен — — Ще се махнеш ли от пътя ми или искаш да те преместя?
— Плачеш за военен съд — казах аз. — Само се опитай със сила и ще съжаляваш.
Джо погледна Ханк.
— Хайде, дай да го избутаме от тука. Ако пострада, сам си е виновен.
Тъкмо тръгна към мен и на пътеката се появи Нина с едно от ченгетата, които бях видял от другата страна на улицата.
Джо спря, като забеляза едрия набит полицай, който влезе в гаража.
— Какво става тук? — попита полицаят.
— Искам да видя какво има в този багажник — заяви Джо. — Тоя тип няма ключ. Имам заповед. Щях да му разбия багажника, ама не дава.
— Къде е ключът? — попита ме полицаят.
— У ключаря — отговорих аз. — Оставих го, за да ми направят още един.
Той се втренчи в мен, като почесваше с дебел пръст каунестата си глава.
— Кой ключар?
Бях готов за този въпрос.
