— Извинявай, Нина — едва промълвих аз. — Не исках да ти причиня болка. Моля те, не плачи.
Исках да я вдигна от пода, но толкова ме беше срам, че не смеех да я докосна.
Две-три минути тя стоя на колене, а аз висях до нея и я наблюдавах. После бавно стана, като придържаше китката си.
Погледнахме се в очите.
— По-добре ми кажи истината. Какво си направил?
— Нищо, абсолютно нищо. Остави това. Съжалявам, че те ударих.
— Ще ми дадеш ли ключовете? Искам да отворя багажника на колата.
— За бога, Нина! Престани! Казах ти да оставиш тази работа. Ясно ли ти е? Трябва да я оставиш.
Тя протегна ръка.
— Дай ми моите ключове.
— Не бъди глупава — казах отчаяно — Стой настрана! Няма да ти ги дам!
Тя изведнъж седна, втренчила поглед в мен.
— Какво толкова има в тоя багажник, че се страхуваш да не го видя, че толкова се страхуваше да не го видят полицаите? Хари! Да не би… онова момиче да е в багажника?
Слушай какво — казах аз. — Вземи си малко дрехи в една чанта и отивай на хотел!
Трябва да остана сам тази нощ! Моля те, моля те направи това и престани да задаваш въпроси.
— О, Хари! — Тя ме гледаше ужасено. — Кажи ми, че не е вярно! Не мога да повярвам, Хари! Тя не е в багажника, нали?
— Престани да задаваш въпроси! — ударих с юмрук по масата. — Иди да си вземеш дрехи! Махай се оттук! Не можеш ли да разбереш, че имам достатъчно неприятности, за да се занимавам сега и с теб?
— Мъртва ли е? Сигурно е мъртва! Ти ли я уби?
Отидох до нея, хванах я за ръцете и силно я разтърсих.
— Престани да задаваш въпроси! Ти нищо не знаеш! Разбираш ли? Нищо! Сега отивай и не се връщай до утре.
Тя се освободи, отдръпна се и закри лицето си. После изведнъж сякаш се успокои и отпусна ръце.
— Никъде не отивам — каза Нина спокойно и твърдо. — Престани да крещиш и сядай. Този път ще бъдем заедно. Моля те, кажи какво е станало.
— Искаш ли да те набия? — изръмжах аз. — Не можеш ли да разбереш, че ще отидеш направо в затвора, ако знаеш нещо за това? Не разбираш ли? Опитвам се да те спася. Излизай оттук, и то веднага!
Тя ме погледна втренчено и поклати глава.
— Последният път, когато имаше неприятности, ти ме накара да стоя настрана като чужда. Това няма да се повтори. Ще ти помогна с каквото мога.
— Не ми трябва твоята помощ! — изкрещях аз. — Хайде излизай!
— Никъде не отивам, Хари.
Замахнах да я ударя, но нямах сили за това.
Ръката ми се отпусна надолу. Погледнах я безпомощно. Чувствувах се смазан.
— Ти ли я уби, Хари?
— Не.
— Но тя е в багажника?
— Да.
— Мъртва?
— Да.
Нина потрепери и дълго време в хола се чуваше само равномерното тиктакане на часовника.
— Какво ще правиш сега? — попита накрая.
— Ще наема кола и ще откарам трупа в сребърната мина.
— Нямаме пари за кола.
С последни сили се отпуснах в креслото.
— Парите от откупа са у мен.
Нина стана и наля две чаши уиски. Подаде ми едната и веднага изпи другата. После седна на страничната облегалка до мен.
— Кажи ми, моля ти се, как стана всичко, от самото начало.
— Ако ме пипне полицията — казах аз — и ако разберат, че ти знаеш всичко, десет години затвор не ти мърдат, а може и повече.
— Нека не мислим за това. — Тя докосна с пръсти ръката ми и това ми подейства успокоително. — Моля те, разкажи ми всичко от самото начало. Искам да зная какво се е случило, моля ти се, кажи ми всичко.
И аз и разказах. Не скрих нищо. Дори й признах, че сме се любили с Одет.
— Не можех да я оставя в бунгалото — завърших аз. — Тъкмо исках да откарам трупа в сребърната мина и проклетата кола излезе от строя.
Дланта й покри моята, пръстите й ме стиснаха силно.
— Бедничкият. Сигурно е било ужасно. Имах чувството, че нещо не е наред, но не съм си и представяла, че може да е толкова страшно.
От това, че споделих всичко с нея, някак си ми стана по-леко. Не бях вече чак толкова изплашен. Преди малко така бях обзет от паника, че умът ми отказваше да работи, а сега се почувствах по-способен да се справя с онова, което ме чакаше.
— Е, вече знаеш всичко. За мен няма оправдание. Направих го за пари. Сбърках, но каква полза, че го осъзнавам сега. Ако бях почакал, щях да си намеря работа и всичко щеше да е наред. Вместо да изчакам, аз се забърках в тази каша. Трябва да ме оставиш сам, Нина. Наистина. Мога да се справя сам. Не искам и ти да си замесена. Ако се обърка нещо и ме хванат, няма да понеса мисълта, че ще задържат и тебе. Това ще бъде последната капка. Не разбираш ли? Ти трябва да стоиш настрана.
Тя ме потупа по ръката, после стана от страничната облегалка на креслото ми и отиде до прозореца. Няколко секунди стоя там с гръб към мене, вперила поглед в тъмната улица, после се обърна.
— Двамата ще се заемем с това. Нека да не си губим времето в спорове, Хари. Кога според теб ще бъде безопасно да я пренесем?
— Рискът е по-малък, ако стане към два-три часа през нощта, но ти няма да имаш нищо общо…
— Ще ти помогна. Ако ти беше на моето място, нямаше ли да ми помогнеш? Ако ти ме оставеше сама да се справям с такова нещо, нали щях да си помисля, че не ме обичаш истински?
Тя беше права, разбира се. Вдигнах безпомощно рамене.
— Да. Добре, Нина, съжалявам. Трябва да съм бил луд, за да извърша такова нещо. Няма да споря повече. Ще ти бъда благодарен за помощта.
Тя дойде до мен и ние се прегърнахме. Няколко минути стояхме, притиснати един до друг, после се отдръпна и каза:
— Безопасно ли е да използуват тези пари?
— Те са в дребни банкноти. Малру не е имал време да им вземе номерата. Съвсем безопасни са.
— Тогава по-добре веднага да уредиш въпроса с колата, нали така? Ще я оставиш горе на шосето. Когато си готов да пренесеш онова нещо ще я докараш в гаража.
— Добре.
Не се помръднах. Само стоях, втренчил поглед в килима. Трябваше да отворя багажника на колата, за да взема чантата. При мисълта, че ще видя трупа на Одет, съвсем изгубих самообладание.
— По-добре пийни още една чашка — рече Нина.
Веднага се досети какво става в главата ми.
— Не — казах аз и се изправих. — Добре съм. Къде е фенерчето?
Нина го извади от едно чекмедже.
— Ще дойда с теб.
— Не. С това трябва да се справя сам.
Взех фенерчето и без да я погледна, отворих входната врата и пристъпих навън в мрака.
На улицата беше съвсем тихо. На отсрещната страна светеха нечии прозорци. Къщата на съседа ми тънеше в мрак. Отидох до пътната врата и огледах улицата. Никой не се виждаше. Сърцето ми биеше до
