— Непрекъснато се питам. Ако не е бил някой маниак, който я е видял, че влиза в бунгалото и я е нападнал, значи е Рея. Тя има мотив.
И аз разказах на Нина какво бях научил от Тим Каули за наследствените закони във Франция.
— Ако Одет беше останала жива, по закон щеше да наследи половината от огромното богатство на Малру. Той е на смъртно легло. Много е удобно за Рея да отстрани Одет по този начин, но не вярвам, че тя самата я е убила. Хващам се на бас, че това нейно алиби — дето се прави на болна и взема приспивателни — ще издържи на проверка. Тя е прекалено умна, за да се остави да я хванат заради едно лъжливо алиби. Рано или късно Реник ще се натъкне на факта, че Одет е трябвало да наследи половината от богатството. Ако заподозре, че отвличането е било инсценирано, този мотив ще му подскаже името на Рея, а тя е достатъчно умна и знае това.
— Тази жена трябва да има любовник, Хари — каза Нина. — Не ми казвай, че жена като нея ще живее само със стария си болен съпруг. Виждала съм я на снимката. Сигурна съм, че има любовник.
Беше права, разбира се. Питах се защо по-рано не съм се сетил за този възможен любовник.
— Чакай да помисля. Това е идея. — Разсеяно запалих цигара. След малко казах: — Да предположим, че има любовник. Рея му казва, че когато Малру умре, Одет ще наследи половината богатство. Да предположим, че онзи тип решава, че е по-хубаво двамата да докопат всичко. Никой от тях не иска да поеме риска и да убие Одет, оглеждат се за някоя изкупителна жертва и избират мене. Планът за отвличането е само димна завеса. Аз се хващам на въдицата. И Одет се хваща. Нямам представа защо и тя се е хванала на въдицата, но е така. Рея и нейният приятел са в безопасност. Ако се обърка нещо, аз ще отнеса последиците. Колкото повече си мисля за това, толкова съм по-сигурен, че си права. В дъното на цялата работа стои мъж — любовникът — и той трябва да е убил Одет.
През следващите няколко часа обсъждахме всичко, размишлявахме, правехме планове, но не стигнахме до никъде. Не можехме да забравим, че с всяка измината минута се приближава моментът, когато ще трябва да откраднем колата и да пренесем в нея трупа на Одет. Тази мисъл парализираше и двама ни.
Далечен часовник удари един. Нина ме погледна.
— Най-добре да започваме.
Докато се връщахме към къщи, никой от нас не проговори. Вървяхме един до друг и се държахме за ръце. Нямаше какво да си кажем, и двамата съзнавахме ужаса, който ни предстоеше.
Нашата улица беше пуста. Телевизорите сигурно вече бяха загасени. Прозорците на спретнатите къщички бяха тъмни. Ние бяхме сам-сами в този малък еснафски свят.
Спряхме на пресечката на Пасифик Авеню и Пасифик Булевард.
— Да вземем колата — казах аз.
Тръгнахме по булеварда към меркурия. Всички къщи и къщички тънеха в мрак. Без да се колебае, Нина се вмъкна на предната седалка и запали мотора. Отвори ми вратата и аз седнах до нея, като внимавах да не докосвам нищо. Колата потегли и спря пред нашата къща. Излязох да отворя пътната врата, а след това и вратите на гаража. Нина даде на заден ход. Сега меркурият и пакардът бяха броня до броня.
Нина слезе от колата и дойде при мен. И двамата погледнахме към багажника на пакарда.
Време беше.
— Иди вкъщи и ме чакай — казах аз.
— Ще ти помогна, Хари — отвърна тя с треперещ глас.
Прегърнах я и я притиснах към себе си. Знаех какво й струва да ми предложи това.
— Сам ще се справя — настоях. — Остави ме.
— Ще стоя до вратата, за всеки случай…
Тя отиде до пътната врата и започна да оглежда улицата.
Влязох в гаража и с лоста избих ключалката на меркурия. Вдигнах капака на багажника му.
После отключих и багажника на пакарда и го оставих отворен.
Далечният часовник отброи четвърт час.
Пренесох трупа на Одет от единия багажник до другия.
Страшно преживяване беше да я държа в ръцете си, няма да го забравя до гроб.
Докато Нина продължаваше да наблюдава улицата, аз отидох вкъщи и взех чантата. Сложих я до мъртвата и затворих багажника.
— Край — казах на Нина. — Да тръгваме.
Качихме се в колата. Бяхме съвсем близо един до друг. Усетих, че тя трепери. Нина откара колата на ъгъла на Пасифик Булевард и там я оставихме. Мълчаливо се прибрахме вкъщи. Не срещнахме никого. Като затворих входната врата, Нина със сподавен стон припадна на пода.
Единайсета глава
I
На следващата сутрин малко след десет часа намериха трупа на Одет.
От девет стоях в службата, място не можех да си намеря и чаках да звънне телефонът.
Бях прекарал ужасна нощ. Когато Нина се посъвзе, появиха се признаци на шок и едва успях да се справя. Накрая я накарах да вземе две хапчета за сън. Като се убедих, че е заспала, отидох в гаража и взех куфара на Одет от багажника. Огледах всеки сантиметър от вътрешността на гаража: бях сигурен, че ако на сутринта полицаите дойдат да претърсват колата, няма да намерят и следа от момичето. Дори почистих гаража с прахосмукачката.
После занесох куфара в стаята с камината, запалих огъня. Отворих куфара. Вътре видях червената рокля, с която Одет бе отишла в „Пиратската колиба“, белия дъждобран, рижата перука и обичайните тоалетни принадлежности на едно момиче, тръгнало на път. Изгорих всичко, нарязах куфара на парчета и изгорих и него.
Почти не мигнах през тази нощ и на сутринта, когато тръгнах за службата, се чувствах ужасно. Нина изглеждаше като болна. Почти нищо не си казахме. И двамата изпитвахме отвратителното чувство на страх, че скоро ще открият трупа.
Беше ми невъзможно да работя. Седях на бюрото с една папка пред себе си и пушех цигара след цигара в очакване на телефонния звън.
Когато най-сетне иззвъня, ръката ми така трепереше, че едва не изпуснах слушалката.
— Намерихме я! — извика развълнувано Реник. — Трупът е в управлението. Хайде, аз тръгвам.
Видях ги двамата с Барти пред вратата на асансьора. Барти нетърпеливо натискаше копчето.
— Мъртва е — каза Реник, щом се приближих. — Убили са я. Намерихме я в багажника на една открадната кола на Пасифик Булевард.
Набързо стигнахме до управлението, не си казахме почти нищо по пътя. Спряхме насред двора. Меркурият бе паркиран на сянка, няколко цивилни се трупаха около него, наблюдаваха как работи фотографът.
Беше ми студено и ми се повдигаше, когато слязох от полицейската кола и тръгнах заедно с Реник и Барти към меркурия. Реник погледна в багажника, а аз извърнах очи.
— Искам да я види експертът от Съдебна медицина веднага щом фотографът си свърши работата — каза на един от цивилните. — Искам да прегледате колата сантиметър по сантиметър, момчета. Не пропускайте нищо. — Той клекна, за да разгледа по-добре багажника. — Ей, какво е това? Прилича ми на чантата с откупа. — Реник извади носна кърпичка, уви дръжката на чантата и я измъкна от багажника. — Не ми казвайте, че парите са тука. Доста е тежка. — Сложи я на земята и я отвори, докато другите се трупаха наоколо. — Пълна с вестници! — Реник погледна към Барти. — Дявол да го вземе, какво значи това?
— Погледни с каква рокля е — каза Барти. — Барманът от „Пиратската колиба“ твърдеше, че е носила червена рокля и бял дъждобран. Сменила си е дрехите.
Знаех колко е рисковано да я оставя с роклята в синьо и бяло, но нищо не можеше да ме накара да я сваля от трупа и да му сложа червената рокля. Това беше нещо, което не бях в състояние да направя.
— Откъде се е появила тази рокля? — попита объркано Реник. Той се обърна към мен. — Виж какво, Хари, вземи кола и иди в дома на Малру. Питай мисис Малру дали момичето е имало такава рокля и доведи
