градината, после изведнъж спря и се обърна. — Намериха ли някакви следи от онзи, дето я е удушил? От снимката във вестника не излезе ли нещо?
Това ме сепна. Бях забравил за снимката.
— Не.
— Лейтенантът е умен човек. Ще види сметката и на тоя случай. Преди работех с него. Знае си работата.
Докато го наблюдавах, аз си извадих цигарите. Готвех се да запаля и изведнъж настръхнах от зловещо предчувствие.
Не бях споменавал как е била убита Одет нито пред него, нито пред Рея. Трупът току-що беше намерен. Дори вестниците не бяха надушили нищо. Тогава откъде О’Рейли знаеше, че е била удушена?
Цигарата се изплъзна от пръстите ми.
Той беше! Любовникът! Бившият полицай, на когото Реник се доверяваше напълно и който имаше възможност да знае как се развива всичко и да живее на няколко метра от спалнята на Рея. О’Рейли!
Откъде знаеше, че Одет е удушена, ако не я беше удушил самият той?
II
След пет-шест минути О’Рейли влезе през летящата врата и дойде при мен в градината.
През тези няколко минути успях да се съвзема след откритието, което бях направил. Имах време да обмисля по-пълно предположението, че той е възможният убиец. Изглеждаше много подходящ за тази работа. Трябваше да внимавам да не се досети, че се е изпуснал и да не забележи, че го подозирам. Рея сигурно вече го беше предупредила за магнетофонните записи. Това трябваше да го стресне, както бе стреснало нея, но то не доказваше вината му. Трябваше да успея някак си да му припиша убийството, преди полицаите да са го приписали на мен.
Докато идваше към мен безшумно и леко като боксьор, трябваше да направя усилие, за да изглеждам спокоен.
— Готово ли е?
— Да.
По нищо не личеше, че знае за магнетофонните записи. Грубото му месесто лице бе малко замислено, но това бе всичко.
Заедно излязохме от къщата и отидохме до полицейската кола.
— Казахте ли на мистър Малру? — попитах аз, като се вмъкнах зад кормилото.
— Аха — той се настани до мене. — Голям удар е за него, единствената му дъщеря.
— Мисис Малру прие новината съвсем спокойно — рекох аз, като подкарах по алеята. — Те разбираха ли се с момичето?
— Много се разбираха. — В гласа му се прокраднаха по-остри нотки. — Тя се владее.
Реших да забия ножа в раната и да го завъртя.
— Лейтенантът разправяше, че сега мисис Малру ще наследи всичките пари на съпруга си. Убийството на момичето е много удобно за нея. Ако беше останало живо, щеше да получи половината от богатството, а сега съпругата заграбва всичко.
Той размърда едрото си мускулесто тяло. Не посмях да го погледна.
— Сигурно има достатъчно пари и за двете — каза О’Рейли.
Не бях сигурен, но ми се стори, че гласът му прозвуча смутено.
— Някои жени не се задоволяват с половинки. Мисис Малру май е от онези, които не биха поделили с никого и въздуха, който дишат.
Усетих, че се е вторачил в мен. Все още не го поглеждах.
— Лейтенантът ли мисли така?
— Не съм го питал.
След кратко мълчание той каза:
— Хитра беше идеята да се публикува онази снимка. Човекът от снимката прилича много на вас.
Тази контраатака не ми направи впечатление.
— Защото съм аз. Имахме описание на човека, който е бил видян с момичето в „Пиратската колиба“. По фигура приличал на мен. Та затова се предложих за фотомодел.
Това му затвори устата.
— Като ви гледам — продължих аз, — и вие имате същата фигура.
Той не отговори. Изминахме две пресечки в мълчание.
— Намериха и чантата — добавих аз. — Беше в откраднатата кола заедно с трупа.
Едрата му мускулеста ръка лежеше на коляното. Видях как силно трепна.
— Искате да кажете, че са намерили откупа?
— Не съм казал такова нещо. Намериха чантата, а тя беше пълна със стари вестници. Знаехте ли, че има две чанти, съвсем еднакви?
Отново усетих, че ме гледа.
— Аха.
— Знаете ли какво си мисля? Мисля, че някой е разменил чантите точно преди тръгването на Малру. Било е много лесно.
Това наистина го стресна. Изпусна цигарата си.
— Какво приказвате? Кой ще смени чантите?
В гласа му прозвучаха груби нотки. Наведе се, вдигна цигарата и я изхвърли през прозореца.
— Имам си теория. Според мен е станало така: момичето е отвлечено. Старецът приготвя парите. На жена му внезапно й хрумва хитра идея. Ако измами похитителите, момичето ще бъде убито. Като отстрани момичето, мисис Малру ще получи цялото богатство. Така че тя напълва с вестници другата чанта и точно когато Малру тръгва да занесе откупа, разменя чантите. По този начин получава петстотин хиляди долара за джобни пари, отървава се от заварената си дъщеря, а когато старецът умре, ще прибере и милионите.
За няколко секунди той застина на мястото си, после каза с груб, напрегнат глас:
— Лейтенант Реник ли измисли това?
— Още не съм му казал. Това е собствената ми теория.
— Ами? — обърна се и ме изгледа свирепо. — Виж какво, послушай съвета ми и не се занимавай с разни фантазии. Тези хора имат страхотно влияние. Започнеш ли да разпространяваш такива измислици, ще си навлечеш голяма беля на главата.
— Известно ми е — казах аз. — Просто импровизирах. На теб как ти се вижда моята теория?
— Гадост. — Долових яростни нотки в гласа му. — Мисис Малру никога не би направила такова нещо.
— Така ли? Е, ще ти повярвам. Ти я познаваш по-добре от мен.
Преди да успее да се опомни, завих в двора на полицейското управление. Спрях и излязох навън.
Отидохме заедно до моргата. Отдръпнах се да му направя път да влезе.
Реник и Барти седяха до една маса и си приказваха. В ъгъла имаше и друга маса, на която се виждаше покрито с чаршаф тяло.
О’Рейли стисна ръката на Реник и кимна на Барти.
— Значи я намерихте — каза.
Аз го наблюдавах. Изглеждаше безстрастен и твърд като всеки полицай.
Видях как двамата с Реник прекосиха стаята, после се извърнах, когато Реник дръпна чаршафа. Отново бях започнал да се потя.
Чух как Реник каза:
— Тя ли е?
— Разбира се… горкото дете. Значи са я удушили. Някакви предположения, лейтенанте?
— Още нищо. А старецът как прие новината?
— Доста зле е. — О’Рейли поклати глава. — Лекарят е при него.
— Тежко наистина.
