някого да идентифицира трупа.
Втренчих се в него.
— Искаш да кажеш, че трябва да се срещна с мисис Малру?
— Разбира се — рече нетърпеливо Реник. — Съобщи и на стареца. Вземи О’Рейли със себе си, той ще идентифицира трупа. Малру няма защо да я вижда. Ако иска да дойде, предупреди го, че гледката не е приятна, ама не забравяй да питаш и за роклята, важно е.
— Добре — казах аз и доволен да се махна от меркурия и неговото зловещо съдържание, се качих в полицейската кола и потеглих.
Най-после щях да имам възможност да говоря с Рея. Реник щеше да открие откъде е дошла роклята в синьо и бяло. Рея я беше купила. Чакаше я най-голямата изненада в живота й.
След десет минути спрях пред дома на Малру. Изтичах нагоре по стълбите и натиснах звънеца.
Икономът ми отвори вратата.
— От полицията — казах аз. — Мистър Малру, моля.
Той се дръпна и ме пусна да вляза.
— Мистър Малру никак не е добре тази сутрин. Все още е в леглото. Не искам да го безпокоя.
— Може и мисис Малру… важно е.
— Ако почакате един момент, сър…
Той тръгна по дългия коридор. Изчаках да вземе малко преднина и поех тихо след него. Той спря, отвори една остъклена летяща врата и влезе в зимната градина, където Рея се беше излегнала в един шезлонг. Беше облечена в светлосиня риза и бели панталони. Изглеждаше изключително спокойна и красива, както се излежаваше там на слънцето. Четеше вестник и вдигна очи, когато икономът се приближи до нея.
Нямаше да му дам възможност да я предупреди. Влязох и аз.
Рея ме видя и се вцепени. В миг присви очи, после лицето й стана безизразно.
— Кой е този? — попита тя иконома.
Щом той се обърна, тръгнах към нея.
— Аз съм от полицейското управление. Много ви моля да ме извините за безпокойството, но е важно.
Рея махна с ръка и освободи иконома. И двамата мълчахме, докато стъклената врата не се разлюля след него, тогава дръпнах един стол и седнах.
— Здравейте — рекох. — Спомняте ли си за мен?
Тя се облегна назад, взе си цигара и я запали. Ръцете й не трепваха.
— Трябва ли да си спомням за вас? — повдигна вежди тя. — Какво искате?
— Намериха трупа — казах аз. — Но не в бунгалото, където искахте да го намерят. Намериха го в багажника на една открадната кола.
Тя хвърли угарката на настланата с камъни алея.
— О? Мъртва ли е?
— Дяволски добре знаете, че е мъртва!
— Да не би да сте се скарали за парите? Не биваше да я убивате, мистър Барбър.
Безсрамното й държане ме вбеси.
— Няма да се отървете — казах аз. — Вие сте виновна за смъртта й и го знаете!
— Така ли? — Тя отново повдигна вежди. — Не мога да си представя кой друг освен вас ще повярва в това.
— Не се самозалъгвайте. Вие имате причини да я убиете. След смъртта на съпруга ви половината богатство щеше да наследи тя. За вас е много по-удобно да получите цялото наследство, нали така?
— Разбира се — усмихна се Рея. — Но по една случайност вие сте този, който е замислил отвличането. Вие трябваше да я чакате в бунгалото. Когато е била убита, аз бях на легло и мога да го докажа. А вие къде бяхте?
— Ако хванат мен ще хванат и вас.
— Така ли? Според мен ще трябва да решават на кого да повярват — на вас или на мен. Някак си не мога да си представя, че полицията ще повярва на един бивш затворник.
— Точно така, само че на мен това ми беше ясно от самото начало — И взех предпазни мерки. В бунгалото имаше магнетофон. Целият ви план за отвличането е записан. Не се самозалъгвайте, че не сте замесена в тази каша, вече е късно.
Изведнъж тя стана много спокойна. Блесналите и очи ме гледаха втренчено.
— Магнетофон ли?
— Да. Целият ни план за отвличането е записан. Вие имате мотива за престъплението. Мен може да ме изпратят на електрическия стол, но вие ще отнесете поне двайсет годинки.
Това я стресна здравата. За миг безизразната и маска се смъкна. Ръцете и се свиха в юмруци, лицето й побеля. Изглеждаше състарена и зла.
— Лъжеш!
— Така ли мислите? Ако ме хванат, ще хванат и вас. Не бяхте достатъчно хитра. Сега е най-добре да започнете да се молите да не ме хванат.
Тя възвърна самообладанието си. Безизразната маска се върна на лицето й.
— Значи не сте чак такъв глупак, за какъвто ви мислех, мистър Барбър. Е, ще видим какво ще излезе накрая.
— Да, ще видим.
Стъклената врата се отвори и аз се обърнах. Висок набит мъж в спретната шофьорска униформа стоеше на прага. Това трябва да беше бившият полицай О’Рейли. Видях, че ме оглежда с любопитство. Учудих се, че е горе-долу на моята възраст. Сивкавата му коса бе късо подстригана. Едрото му месесто лице беше грубо и красиво, а спокойните сиви очи гледаха остро и изпитателно, както на повечето полицаи.
— Колата е готова, госпожо — каза той.
— Няма да излизам тази сутрин — отвърна Рея и стана. — Мистър Малру никак не е добре.
Тя тръгна през градината.
— Мисис Малру… — обадих се аз.
Рея спря и се обърна.
— Когато намерили трупа на мис Малру, видели, че е облечена с памучна рокля в синьо и бяло. Нещо съвсем евтино. Лейтенант Реник пита откъде е тази рокля. Вие сигурно си спомняте, че когато е напуснала къщата, мис Малру е била облечена с червена рокля. Лейтенант Реник се интересува дали не знаете нещо по този въпрос.
Мислех, че съм я стреснал с това, но лицето й не трепна.
— Знам за тази рокля — каза тя. — Аз й я купих. Това е плажна рокля. Държеше я в колата си. Като ходеше на плажа, се обличаше с нея. Може би ще предадете това на лейтенанта.
Тя се обърна и тръгна към стъклената врата, която О’Рейли държеше отворена.
Премаля ми от притеснение. Ако можеше така спокойно и находчиво да отговаря на подобни въпроси, нямаше ли да се измъкне с приказки и от историята с магнетофонния запис? Тя можеше да признае, че заедно сме замислили отвличането, но това още не значеше, че е замесена в убийството.
— Вие сте Барбър, нали? — попита О’Рейли и тонът му ме накара да застана нащрек. — Лейтенантът ми каза за вас. Намерили ли са я?
Внимавай, казах си аз. Този човек е бивш полицай. Той е трениран да забелязва и най-малкото нещо, което буди подозрение, а каквото забележи, веднага ще бъде предадено на Реник.
— Намериха я. Реник иска да дойдете да я идентифицирате.
О’Рейли се намръщи.
— Може би старецът трябва да го направи.
— От два дена е мъртва и е била затворена в багажника на една кола. Малру не бива да я вижда.
— Е, добре. — Сивите му очи огледаха лицето ми. — А откупа намериха ли?
— Не.
— Казах на лейтенанта: намерете откупа и ще намерите убиеца, толкова е просто.
— Чакат ни. Да вървим.
— Трябва да съобщя на стареца къде отивам — рече О’Рейли. — Ей сега идвам. — Той тръгна през
