— Не знам. Дадох го на секретарката си да го занесе. — Показах му журналистическата си карта. Аз работя в областната прокуратура, господин полицай. Утре ще имам ключа. С най-голямо желание ще си отворя багажника. Вътре няма нищо, но ще го отворя утре, за да доставя удоволствие на този приятел. Няма да позволя да ми разбиват багажника.
Ченгето прегледа журналистическата ми карта и погледна неодобрително Джо.
— Виж какво, войниче, няма защо да се нахвърляш така — каза той. — Познаваме този господин. Какво си се разпалил толкова?
Джо се попрегърби. Изражението му стана още по-враждебно.
— Не ми пука кой е той. Имам заповед и трябва да я изпълня.
— Разбий багажника и после ще отговаряш — каза полицаят. — Ще трябва да го платиш.
— Окей, значи ще го платя — каза Джо. — Трябва да го разбия!
Полицаят вдигна рамене и се обърна към мене.
— Така доволен ли сте, мистър Барбър? Нека да разбие ключалката. После ще ви я плати.
Едва си поемах дъх.
— Не, не съм доволен — казах аз. — Колата ми е стара. Може и да не намеря нова ключалка за багажника. Счупена ми е и скоростната кутия. От два дни колата не е вадена от гаража. Ако не ми вярвате, опитайте се да я помръднете.
— Аха? — обади се Джо. — И как ще запалим мотора, като ти няма ключовете. Махни се от пътя ми! Ще отворя тоя проклет багажник! — Той грабна лоста.
Останах на мястото си.
— Дайте да уредим въпроса — рекох аз. — Ще се обадя на лейтенант Реник. Ако той иска да се отвори багажникът, окей, момчето ще го отвори.
Лицето на полицая светна.
— Чудесно, ще говоря с лейтенанта.
Джо захвърли лоста с отвращение.
— Ченгета! — изсумтя презрително. — Окей, дръжте се един за друг, но аз ще докладвам на командира на поделението. Хич не се надявайте, че въпросът е приключен, нищо подобно! Хайде да вървим, Ханк.
Двамата войници тръгнаха по пътеката, като оставиха полицая да гледа смутено след тях.
— Хлапета! — изрече с отвращение полицаят. — Като ги прихване нещо, няма спиране.
— Благодаря — казах аз, като си поех дъх. — Щях да пукна, ама нямаше да го оставя да ми разбие колата.
— Вие бяхте прав. Довиждане мистър Барбър.
Той отдаде чест на Нина и тръгна по пътеката.
— Брей! — обади се Нина. — Направо го намразих това зверче. Още като го видях и си казах, че ще ни създаде неприятности.
Затворих вратите на гаража.
— По-добре да заключа — рекох аз. — Не ми се ще да се домъкне пак тук, като нищо ще го направи.
Тя ми подаде ключа и аз заключих.
Заедно се върнахме вкъщи.
— Какво става, Хари? Хората мислят, че момичето е мъртво. Всички говорят за това. Какво е станало? — попита Нина, като влязохме в хола.
— Не знам. Дай нещо за пиене, а? Цял ден препускам и направо съм свършен.
Съблякох сакото си и го хвърлих на канапето, после се отпуснах в един шезлонг и си разхлабих вратовръзката.
Нина приготвяше уиски със сода.
— Какво ще правим с колата — попита тя.
— Ще трябва да почака. Не можем да си позволим нова скоростна кутия.
Тя донесе чашите.
— Искаш ли цигара?
— Да.
Нина ми подаде кутията.
— Запалката е в джоба ми.
Тя взе сакото ми и мушна ръка в джоба. Мозъкът ми сигурно беше изключил. Така бях свикнал Нина да се грижи за мен.
— Хари!
Гласът и изведнъж ме накара да застана нащрек.
Тя държеше в ръката си двете връзки ключове и ги гледаше с широко отворени очи.
Устата ми пресъхна.
Нина вдигна очи.
— Хари!
Двамата мълчахме и се гледахме втренчено, после чашата се изплъзна от ръката ми и се разби на парченца върху паркета.
Десета глава
I
Часовникът в хола удари девет. Острият пресеклив звън отекна в стаята.
Изправих се и вперих поглед в счупената чаша и локвата уиски на пода.
— Ще почистя — казах и тръгнах към вратата.
— Хари…
— Сега ще се върна.
Трябваше да си поема дъх. Знаех, че съм пребледнял като платно. Главата ми се пръскаше. Отчаяно се опитвах да измисля някаква убедителна лъжа, но нищо не ми идваше наум.
Грабнах един парцал от кухнята и тръгнах обратно към хола. Видях как Нина опипваше резето на входната врата и се опитваше да я отвори. Одеве го бях дръпнал. Беше заяло нещо и тя с всички сили се стараеше да отвори.
— Къде отиваш? — извиках аз и хвърлих парцала.
Тя ме погледна през рамо. Лицето и бе изопнато и побеляло, очите изглеждаха огромни.
— В гаража.
Хвърлих се напред и я хванах точно когато издърпваше резето.
— Няма да отиваш там! Дай ми ключовете!
— Пусни ме!
Тя се отскубна от мене, хвърли се напред и като скри ключовете зад гърба си, облегна се на стената — Под бялата блузка гърдите й бързо-бързо се надигаха и спускаха от запъхтяното дишане.
— Дай ми ключовете!
— Не се приближавай! Какво си направил?
— Дай ми ключовете!
— Няма!
Трябваше да ги взема. Хванах я, но тя ми се изплъзна и избяга в хола. Изтичах след нея, хванах й китката и я извих зад гърба и.
— Хари! Боли ме!
Разтворих със сила пръстите й и измъкнах ключовете. Както се борехме, тя се изплъзна от ръцете ми и падна на колене.
Пуснах я и се отдръпнах, като едва си поемах дъх. Чувствах се ужасно.
Нина остана на колене, закри лицето си с ръце и се разплака.
Пуснах ключовете в джоба си.
