— Какво има, Хари? Измисли ли нещо?
— Парите! Къде са парите? — Скочих на крака и започнах да снова из стаята. — Петстотин хиляди долара в дребни банкноти лесно не се скриват. Къде са ги скрили? Положително не в банката. В къщата? Дали са посмели да рискуват толкова? Не може да не знаят, че щом ме арестуват, аз ще обвиня тях и Реник ще претърси къщата. Не мога да повярвам, че са рискували да ги оставят там. Тогава къде са?
— А банков сейф?
— Много е опасно. Трябва да си открият сметка и да се подпишат, като вземат ключа. Най-вероятно са ги дали някъде на гардероб — на някое летище, гара или автогара. За О’Рейли би било много лесно и безопасно да остави чантата с парите на такова място. Никой няма да го запомни и при опасност ще може да прибере парите, без да е необходимо да се легитимира.
— Трябва да кажеш на Джон.
— Това няма да ми помогне. Трябва да пипнат О’Рейли точно когато прибира парите. Трябва да го пипнат на местопрестъплението, за да имам някаква полза.
Нина безпомощно разпери ръце.
— Той никога няма да се остави да го хванат на местопрестъплението.
— Точно така. Освен… освен ако успея да го накарам да се паникьоса.
— Но как? Такъв човек…
— Нека да помисля. Дай да вечеряме. Докато приготвиш вечерята, аз ще помисля. Искам да спра радиото. Ще се побъркам.
— Толкова ме е страх. Ако те арестуват…
— Това още не е станало. Овладей се, мила. Разчитам на теб.
— Да, добре. — Тя стана. — Извинявай, Хари.
Целунах я.
— Хайде, слагай да ядем — казах аз, отидох и спрях радиото.
Когато тя влезе в кухнята, аз седнах и здравата си напрегнах мозъка, но едва след като привършихме тъжната си вечеря в пълно мълчание, изведнъж ми хрумна нещо.
Нина току ме поглеждаше с очакване и по изражението на лицето ми веднага разбра, че съм измислил нещо. Започна да говори, после се сети за микрофона и млъкна. Отново пуснах радиото.
— Мисля, че се сетих — казах аз. — Има само един начин. Трябва да го изиграя. Мисля, че се сетих как, но всичко зависи от това къде е скрил парите — в банков сейф или ги е дал някъде на гардероб. А ако са скрити в къщата, направо съм загубен, но едва ли са там.
— Какво смяташ да правиш, Хари?
— Почакай един момент.
Отидох до бюрото си, взех лист хартия и написах следното:
Прекъсваме програмата, за да предадем последните разкрития около случая Малру. Полицията на Палм Сити има основания да смята, че чантата с парите от откупа е прибрана в банков сейф или е оставена някъде на гардероб. Губернаторът на щата е издал специална заповед и от утре сутринта в девет часа детективски групи ще претърсват всички колетни пратки и багажи, оставени на гардероб, и банковите сейфове. Всички, които са наели сейфове от началото на месеца насам, се приканват да се явят в най- близкия полицейски участък, като си носят ключовете. Претърсването ще обхване площ в радиус от сто и петдесет километра около Палм Сити. Областният прокурор Медоус е убеден, че след тази мащабна операция парите за откупа ще бъдат намерени.
Подадох листа на Нина да го прочете. Тя ме погледна объркано.
— Не те разбирам, Хари.
— Аз трябва да пращам на местните телевизионни и радиостанции сведения за отвличането. Надявам се, че като чуе това съобщение, О’Рейли ще се паникьоса. Сам ще ме заведе на мястото, където е скрил парите.
— Но ти не си сигурен, че ще чуе съобщението.
— Ще го чуе, и още как. Ще му кажа да го направи. — Отидох до телефона и спрях. — Сигурно подслушват и телефона. Ще трябва да се обадя от външен автомат. Ако работата стигне до Медоус, той ще ме спре. — Тръгнах към вратата. — Ще отида до дрогерията на ъгъла. Веднага се връщам.
— Да дойда ли с теб, Хари?
— По-добре недей. Чакай ме тука.
Вече се бе стъмнило. Излязох от къщи и тръгнах по пътеката към пътната врата. Отворих я и се огледах. Полицейската кола бе паркирана на около петдесет метра нагоре по улицата. Дрогерията беше в срещуположната посока. Не трябваше да минавам покрай колата. Тръгнах, без да бързам. Чух как моторът на колата се запали. Знаех, че е потеглила бавно след мен, но не се обърнах. Страхувах се само да не ме хванат, преди да съм изпълнил замисления план. Ако направеха това, с мен наистина беше свършено.
Влязох в дрогерията и се затворих в телефонната кабинка. Обадих се в местната телевизионна станция. Свързах се с Фред Хиксън, пресаташе, мой колега.
— Фред — казах аз, — имам важно съобщение за теб. Областният прокурор иска да го предадете по радиото и телевизията довечера в единайсет. Ще свършиш ли тази работа?
— Разбира се, давай го.
Прочетох му извънредното съобщение и той си го записа.
— Добре — каза Фред, — в единайсет ще прекъснем и двете програми. Областният прокурор не се шегува, а?
— Така е. Е, благодаря ти, Фред, и до скоро виждане — затворих телефона.
Погледнах часовника си. Беше девет и половина. Позвъних в дома на Малру. Икономът ми се обади след малко.
— Обаждам се от полицейското управление — казах аз. — Искаме да говорим с О’Рейли. Там ли е?
— Мисля, че е в стаята си. Почакайте така, ще ви свържа.
Чу се щракане, после О’Рейли се обади:
— Ало? Кой е?
Заговорих бавно и отчетливо, за да не пропусна нито дума:
— Здравей, глупако, как е съвестта ти тази вечер?
Той мълчеше. Представих си го как седи до телефона, лицето му се изопва, а ръката стисва по-здраво слушалката.
— Кой се обажда? — попита той и аз долових заплаха в гласа му.
— Другият глупак.
— Ти ли си, Барбър?
— Да. Ще ти подшушна нещо. На областния прокурор му хрумна блестяща идея. Ако се интересуваш — а май е по-добре да проявиш интерес, — гледай програмата на местната телевизионна станция тази вечер в единайсет, ще чуеш извънредно съобщение. Чу ли ме? Местната програма, в единайсет. Ще се видим на електрическия стол.
Оставих слушалката, преди да успее да каже нещо.
Като излязох от телефонната кабина, един едър мъж с мораво лице, типично ченге, влезе в магазина.
Знаех, че рано или късно капанът ще щракне, но кръвта застина в жилите ми, като видях този човек.
Дойде направо при мен.
— Мистър Барбър.
— Аз съм.
— Викат ви в управлението. Колата ни чака отвън.
— Да, разбира се — отвърнах аз и докато вървяхме към чакащата кола, си мислех за Нина.
