заповядва. — Допих си питието и бутнах стола назад. — Е, предполагам, че ще е по-добре да приключваме. Малко сън няма да ми се отрази зле.
Кермън се протегна, прозя се и стана.
— Току-що си спомнях, че утре сутринта трябва да заведа децата на Хофлин в Холивуд — каза той и направи гримаса. — Специална екскурзия из студията на „Парамаунт“. Ако не ми се предлагаше възможността да видя самата Дот Леймър11, по-скоро бих се качил на някое дърво. Тия три хлапета ме хвърлят в ужас.
— О’кей — рекох, — ще се върнеш ли вдругиден?
— Да. Ако съм все още цял.
— Дотогава ще съм решил какво да правим. Ако решим да продължим, ще трябва да действаме бързо и хитро. Задръжте за момент — искам да разменя две приказки с Майк.
Отидох до бара, където Финеган бавно избърсваше до блясък чашите. Някакъв дърт развратник и неговата блондинка тъкмо си тръгваха. Блондинката ми намигна изпод извитите си ресници и аз й намигнах в отговор.
Когато тя се отдалечи достатъчно, казах на Майка.
— Един човек ме следеше, Майк. Едър, с телосложение на боксьор; премазани ухо и нос, носи светло- бежова шапка с лента. Пуши пури с отрязани краища и изглежда достатъчно як, за да сдъвче ръждясали гвоздеи. Случайно да си го виждал?
Майк избърса водната чаша, която държеше, вдигна я към светлината и я разгледа. После я постави внимателно на лавицата.
— Прилича ми на Бени Дуон. И сто на сто ще е Бени, ако мирише на чесън.
— Не съм приближавал толкова близо до него. Кой е Бени Дуон?
Майк взе друга чаша, сложи я под чешмата и после започна да я търка. Можеше да бъде влудяващо муден, когато отговаряше на въпроси. Не че го правеше нарочно, такъв си беше.
— Той е долен главорез — отвърна Майк, хвърли поглед на чашата и продължи още няколко мига да я търка. — Работи в санаториума на Салзър. Беше дребен комарджия, преди да се хване при него. През 1938 го бяха осъдили на пет години за кражба с взлом. Сега се предполага, че е влезнал в правия път, но аз лично се съмнявам.
— Какво върши в санаториума на Салзър?
Майк вдигна рамене.
— Какво ли не: мие колите, малко градинарство, такива неща.
— Важно е, Майк. Ако е Дуон, над него виси обвинение в убийство.
Майк присви устни, сякаш се готвеше да подсвирне.
— Е, звучи напълно в неговия стил. Способен е на такова нещо.
Отново го описах — внимателно, с всички подробности.
— Да — отвърна Майк. — Съвсем на него прилича. Никога не съм го виждал без пура, а носът и дясното му ухо са сплескани. Той трябва да е.
Усетих леко вълнение.
— Е, благодаря ти, Майк.
Върнах се при двамата, които ме наблюдаваха от другия край на помещението.
— Майк разпозна Големия мъж — съобщих им. — Казва се Бени Дуон и представете си — работи за Салзър.
— Не е ли страхотно как успяваш да откриваш такива неща — ухили се Кермън. — Та какво ще правим?
— Ще съобщиме на Мифлин — отвърнах. — Нали ще почакате за секунда? Отивам да му се обадя.
От Главното управление на полицията ме уведомиха, че Мифлин се е прибрал вкъщи. Намерих домашния му номер в телефонния указател и го набрах. След известна пауза чух гласа му, който звучеше сънливо и уморено.
— Обажда се Малой — рекох. — Съжалявам, че те събудих, Тим, но съм напълно сигурен, че мога да ти посоча човека, който уби Юдора Дру.
— Можеш? — гласът му зазвуча по-бодро. — Казвай, това е страхотно. Кой е?
— Бени Дуон. Искаш ли да чуеш още нещо, Тим — той работи за Салзър. Ако отидеш веднага в санаториума, вероятно ще можеш да го спипаш.
Настъпи дълго, тежко мълчание. Чаках и се подсмихвах, като си представях изражението му.
— Салзър? — рече той накрая. Гласът му звучеше така, сякаш устата му бе пълна с горещи картофи.
— Точно така — приятелчето на Брандън.
— Сигурен ли си?
— Да. Както и да е, аз ще го идентифицирам, същото ще направи и Пола. Ще се радваме да го направим.
— Ще го направите ли? — в гласа му се прокрадваха колебание и вътрешна борба.
— Разбира се. Естествено. Салзър може да се ядоса, но освен на Брандън, на кого му пука за Салзър.
— О, по дяволите — измърмори с отвращение Мифлин. — Ще трябва да говоря с Брандън. Не ми се ще да си създавам подобни неприятности.
— Хайде, върви да говориш с него. И непременно му кажи, че не съм пропуснал да се обадя и на нощния дежурен редактор в „Хералд“, за да му разкажа тая история. Не би ми се искало да изтървете Дуон, само защото на Брандън не му се ще да огорчава приятелчето си.
— Не го прави — извика Мифлин. — Слушай, Вик, недей, за Бога, да намесваш и пресата. Това е нещо, което Брандън не би понесъл.
— Жалко, защото точно това смятам да направя. Кажи му го и тръгвайте да преследвате Дуон, ако на искате пресата да преследва вас. До скоро, Тим — и докато той продължаваше да вие, аз затворих телефона.
Пола и Кермън се бяха приближили до телефонната кабинка и слушаха.
— Изкара ли го от кожата? — попита Кермън, като потриваше ръце.
— Предизвиках само малка истерия. Изглежда не горят от желание да раздразнят Салзър. — Набрах, почаках и когато някакъв мъжки глас каза: „Редакцията на «Хералд»“, помолих да ме свържат с нощния редактор.
Отне ми две минути да му разкажа историята. Приз я така, както освирепял от глад човек приема обед от пет блюда.
— Салзър изглежда глези Брандън — обясних. — Не бих се учудил, асо Брандън се опита да потули тая работа.
— Вината няма да е моя, ако успее — отвърна нощният редактор и се засмя гадно. — Благодаря, Малой. Отдавна търсех тояга, с която да смачкам тоя плъх. Остави го на мен. Ще го оправя.
Затворих и излезнах от кабинката.
— Нещо ми подсказва, че дадох тласък на една малка неприятност — рекох. — Ако съм прав, Брандън няма да сънува приятни сънища нощес.
— Срамота — възкликна Кермън.
III
Карайте на север по булевард „Оркид“, минете край имението „Санта Роса“ и накрая ще стигнете до тесен път, който води към пясъчните дюни и към моята къщичка.
Тя не е нищо особено като място за живеене, но поне не се чува ничие радио и ако реша да пея по тиролски маниер във ваната, не преча на никого. Тя е с четири стаи, направена е от канадски чворест бор, градинката е с размера на носна кърпа и се поддържа в приличен вид от Тини, моя филипински прислужник. На сто метра от входната ми врата се плиска Тихият океан, а отзад, вляво и вдясно има храсти, пясък и полукръг от палми. Мястото е самотно и тихо като гроба на бездомник, но аз го харесвам. Вече повече от пет години живеех и спях там и не бих желал да живея или да спя на което и да било друго място.
