Нямаше какво друго да правя, освен да чакам, така че зачаках. Минутите минаваха. Той вероятно също предполагаше, че съм точно до него и също чакаше, като се надяваше да издам някакъв звук, за да разбере местонахождението ми. Искаше ми се да чакам така до сутринта, само че след известно време, което ми се стори час, той отново се премести, но този път се отдалечи от мен. Все така не помръдвах. Слушах стъпките му от храст на храст, докато ме търсеше. После много тихо и предпазливо се изправих на четири крака. Инч по инч13 надигнах глава, докато най-сетне бях в състояние да погледна през гъстите клонки на храста. Тогава го видях. Големия мъж! Ето ти го него — със светлобежовата шапка, с рамене като врата на хангар, с грозните си нос и ухо, очертаващи се на лунната светлина. Стоеше на около трийсет ярда от мен с 45-калибров колт в ръката си. Беше извърнат настрани от мен, очите му претърсваха храстите от дясната му страна. Ако имах пистолет, бих могъл да го улуча не по- трудно, отколкото ако стрелях по заек от същото разстояние. Но нямах пистолет и всичко, което можех да направя, бе да го наблюдавам и да се надявам, че ще си отиде.
Той стоеше неподвижен, напрегнат, ръката, която държеше пистолета, бе издадена напред. После се завъртя, обърна се с лице към мен и тръгна в моята посока малко колебливо, сякаш не беше сигурен дали е на прав път, но твърдо решен да ме намери.
Отново започнах да се потя. Само още десет крачки и той щеше да ме открие. Снижих се, вслушвайки се в предпазливите му стъпки, сърцето ми барабанеше, дъхът ми бе замрял зад стиснатите зъби.
Спря на три стъпки от мен. През храста виждах здравите му крака, обути в панталон. Ако можех да докопам пистолета му…
Той се обърна, така че сега беше с гръб към мен. Скочих върху него. Ръцете ми, умът ми, скокът ми — всичко беше насочено към пистолета му. Ръцете ми се сключиха около мощния му кръст, рамото ми ударя гръдния му кош, той се олюля и издаде учуден вик — нещо средно между ярост и паника. Извих кръста му и стиснах пръстите му, като се вкопчих в пистолета. За един кратък миг го завладях. Той бе парализиран от изненадващия ми скок и от болката в притиснатите към пистолета пръсти. След като вече бях овладял пистолета, той започна да действа. Юмрукът му се стовари върху врата ми — страхотен удар, достатъчно силен, за да забие шестинчов пирон в дъб. Стрелях в храстите, като все още държах здраво пистолета и се опитвах да наместя пръста си върху спусъка преди той да го е изритал от ръката ми, но не успях да го направя. Пистолетът прелетя и тупна в храстите. Е, това беше все пак добре — аз не бях въоръжен, но той също не беше.
Той се втурна тромаво след мен през храстите, като се опитваше да ме стигне. Само че тези храсти върху пясъка изискваха внимание. Те не обичаха някой да се втурва отгоре им и той не бе направил и няколко скока, когато се спъна в един корен и се просна долу. Това ми даде време да си плюя на петите и да се насоча към мястото без храсти. Ако трябваше да се бием, не желаех да ми пречат храсти, клони и трева. Той беше много по-як от мен и имаше удар като ритник на катър, а аз бях все още замаян от удара по врата си и не исках да го преживявам отново. Единственият успешен начин да водя битката с него беше да имам достатъчно пространство за маневриране.
За броени секунди той отново бе на крака и се спусна подире ми. Добре се движеше — изравни се с мен, когато се измъкнах от последните храсти. Избегнах първата му атака и когато ми налетя отново, цапардосах го по носа, но отнесох такъв удар по главата, че зъбите ми изтракаха.
Когато отново се нахвърли върху мен, луната освети лицето му: студена, брутална маска на убиец, лице на човек, решил да те очисти и когото никой и нищо не могат да спрат. Отскочих назад, извъртях се и го цапардосах по смачканото ухо. Той залитна от удара ми и това ми вдъхна самочувствие. Може наистина да беше огромен, но все пак можеше да бъде както ударен, така и наранен. Той изсумтя, преви се, ръцете му със свити като куки пръсти се протегнаха към мен. Не чаках да ме нападне, а го атакувах, като използвах и двата си юмрука. Този път обаче не улучих лицето му. Ръцете му сграбчиха реверите на сакото ми и ме дръпнаха към него.
Замахнах с коляно, но такъв вид нападение му беше твърде добре познат и той вече се беше отместил настрани, за да посрещне тежкия удар на коляното ми с бедрото си. Когато го фраснах в ребрата, ръката му се изви и ме сграбчи за гърлото. Той отново изсумтя, но подобните му на стоманени куки пръсти се вкопчва-ха все по-надълбоко в гръкляна ми.
Тогава се нахвърлих върху него с все сила, защото знаех, че съм свършен, ако ме омаломощи, а тази парализираща хватка около гърлото ми би могла да пресуши силите ми за секунди, не успеех ли да се измъкна. Стоварих юмрука си в ребрата му и след като той продължи да стиска гърлото ми, насочих пръстите си към очите му.
Той изкрещя пронизително, пусна гърлото ми и отстъпи назад. Нахвърлих се върху него, като го налагах където ми падне. Той се държеше за очите и пое всичките ми удари. Нямаше какво да направи, така че скоро го свалих на колене. Беше безсмислено да си чупя юмруците в него, така че отстъпих назад и зачаках нова възможност да го нараня. Дишаше на пресекулки, опита се да се изправи, но не успя. Като стенеше, той отпусна ръце надолу, опитвайки да се повдигне, а аз точно това и чаках. Прицелих се и го цапардосах с юмрук, насочен откъм пясъка право към челюстта му. Той се претърколи назад и пльосна, дращейки пясъка като ранена катерица, опита се да се надигне на крака, строполи се и така си остана.
Приближих се до него. Беше вън от строя и като гледах кръвта, бликаща от очите му, изпитах съжаление. Не исках да го наранявам толкова лошо, но въпросът беше на живот и смърт. Поне не го бях убил.
Наведох се, измъкнах здравия кожен колан от кръста му, преобърнах го и му завързах ръцете зад гърба. Свалих и своя колан и го затегнах върху глезените му.
Беше доста тежък, за да го нося, а исках да се добера до телефона и до пистолета си. Реших, че ще издържи докато се върна, обърнах се и забързах към къщата.
Наложи се да почакам няколко минути, докато събудя Мифлин отново. Този път той се вбеси като стършел, когото си цапнал с мухогонка.
— Добре, добре — рекох. — Дуон е при мен.
— Дуон? — гневът се изпари от гласа му. — При теб?
— Да. Идвай. Вземи момчетата и джипката. Искам да поспя тая нощ.
— Дуон! Но Брандън каза…
— Майната му какво е казал Брандън — креснах. — Идвай и го прибирай.
— Потрай малко — отвърна мрачно Мифлин, — идвам.
Когато оставях слушалката, някъде навън откъм дюните задавено изгърмя пистолет. Направих два бързи скока към гардероба и сграбчих моя 38-калибров. Стигнах обратно до входната врата още преди ехото да е заглъхнало. Не изтичах навън под лунната светлина, а останах в сянката на верандата. Огледах се, но нищо не виждах и не чувах нищо, само усетих, че се изнервям.
После някъде зад палмите чух да се пали кола, която потегли с рязко сменяне на скоростите.
Слезнах тихо по стъпалата на верандата, като държах пистолета си с високо вдигнато дуло и тръгнах по пътечката, а после към осветената от лунната светлина ивица пясък. Звукът от отдалечаващата се кола ставаше все по-приглушен и по-приглушен, докато накрая съвсем заглъхна.
Стигнах до Бени Доун и застанах до него. Някой го беше прострелял в главата от много близко разстояние. Куршумът бе пробил слепоочието му и бе обгорил смачканото му ухо.
Изглеждаше много беззащитен и самотен, а също така и много мъртъв.
IV
Нисичката блондинка, която отговаряше за частната телефонна централа в предната стая на офиса ми, се усмихна свенливо, когато отворих вратата от матирано стъкло с надпис със златни букви „Юнивърсъл Сървисиз“. В десния й край, с по марки букви, пишеше: „
— Добро утро, мистър Малой — каза ми тя, като разкри дребните си хубави бели зъбчета. Имаше чип нос и държане като на малко кученце. На човек му се струваше, че трябва само да я потупа, за да завърти опашка. Добро дете. Надали имаше и осемнайсет и само два сърдечни трепета: аз и Бинг Кросби14.
Другите две девойчета, които седяха зад пишещите машини — също блондинки, и също като кученца —
