ми се усмихнаха, както се усмихват малките момиченца и подобно на нея казаха: „Добро утро, мистър Малой“.
Мистър Малой огледа харема си и рече, че утринта е страхотна.
— Мис Бенсинджър е в Съвета. Може да закъснее малко — уведоми ме „телефонната“ блондинка.
— Благодаря, Трикси. Ще бъда в кабинета си. Когато се появи, кажи й, че ми трябва.
Тя сведе глава и ми хвърли такъв поглед, че той би означавал нещо за мен, ако беше с някоя и друга годинка по-голяма и не работеше тук, после се завъртя на стола си, за да приеме едно обаждане.
Влезнах в кабинета си и затворих вратата. Часовникът на бюрото ми показваше десет и пет — твърде рано за питие, макар че имах нужда от него. След известно колебание реших, че бутилката нямаше да разбере, че е твърде рано, измъкнах я от чекмеджето и отпих малка, доста скромна глътка. После седнах, запалих цигара и прехвърлих сутрешната поща, но не открих нещо, което да задържи вниманието ми. Оставих по-голямата част върху другия поднос на вниманието на Пола, качих крака на бюрото и затворих очи. След снощните преживявания се чувствах малко извън строя.
Една голяма муха бръмчеше мързеливо около главата ми. Двете машинописки тракаха на машините, Трикси се занимаваше с телефонните бутончета. Аз дремех.
В единайсет без двайсет ме събуди гласът на Пола в предната стая. Имах достатъчно време, за да сваля краката си от бюрото и да придърпам подноса о пощата към себе си преди тя да отвори вратата и да влезе.
— Ето те и теб — казах колкото можех по-бодро. — Идвай насам.
— Ако се налага да спиш в офиса, би ли се опитал поне да не хъркаш? — рече тя, докато издърпваше един стол и сядаше. — Това деморализира персонала.
— Те от години вече са деморализирани — отвърнах с усмивка. — Миналата нощ спах около два часа. Тази сутрин съм един уморен стар човек и с мен трябва да се отнасят мило.
Студените й кафяви очи се спряха върху, синината на скулата ми и веждите й се повдигнаха с половин инч.
— Неприятности?
— Ами, едно вълнуващо преживяване — отвърнах и й разказах за посещението на Бени Доун.
— Мъртъв? — учуди се тя. — Кой го е застрелял?
— Не знам със сигурност, но предполагам кой може да е — отвърнах, изпъвайки крака върху бюрото. — Десет минути след като се обадих на Мифлин ченгетата дойдоха, но той не беше с тях. Спомняш ли си двете куки, на които се натъкнахме, когато бяхме в Главното управление: онзи с червената коса и другия, здравеняка? Е, ясно е кои са: сержант Макгро — това е червенокосият, и сержант Харстъл. Двамина прекрасни, благовъзпитани, спокойни мерзавци, които човек би желал да не среща никога. Не си направиха труда да скрият колко им е приятно да научат, че Дуон е мъртъв. Това, естествено, е разбираемо. Смъртта му очиства Салзър. Всичко, което трябва да направи сега, е да заяви, че Дуон вече не е работел за него. А защо той е откраднал колата му, убил е Юдора и се е опитал да убие и мен, е нещо, което полицаите трябва да открият. Хващам се на бас, че те никога няма да го направят.
— Каза, че имаш предположение кой го е убил.
— Да. Когато ония двамата прибраха Дуон, аз се позавъртях наоколо и потърсих следи. Те пристигнаха с полицейска кола, чиито гуми оставиха отпечатъци с формата на диаманти. Намерих същите отпечатъци в пясъка зад къщата ми. Мисля си, че са пристигнали рано вечерта, за да ме държат под око и са имали запазени места на първия ред за малкия спектакъл, който Дуон бе устроил в моя чест, а когато го съборих и го оставих завързан, изкушението е било твърде голямо, за да му устоят. Докато съм звънял на Мифлин, те са отишли при Дуон и са му видели сметката.
— Искаш да кажеш, че двама полицаи…? — започна Пола, а очите й се разшириха от изумление.
— Забележи колко неприятности спестява това — рекох. — Постави се на тяхно място. Имаш един човек, когото търсят за убийство и който най-вероятно би проговорил, ако се стигне до съд. Може би е имал доста неща, които би могъл да изпее за д-р Салзър и които биха излезли на първа страница във вестниците. Брандън е приятелче на Салзър. Какво по-удобно от това да се прати един куршум в главата на Дуон, за да се спестят процесът и неприятностите, които той би предизвикал за приятелчето на Брандън? Просто, нали? Може и да греша, разбира се, но се съмнявам. Както и да е, нищо не можем да направим по тоя въпрос, така че да го пропуснем и да се заемем с някой, по който можем да направим нещо. Видя ли завещанията на Кросби?
Пола кимна.
— Джанет не е правила завещание. Кросби е оставил три четвърти от богатството си на нея и една — на Морийн Очевидно Джанет му е била любимка. В случай, че Джанет умре Морийн е трябвало да получи всичко при условие, че се държи прилично Ако се замесела обаче в скандал и името й се появяло във вестниците, цялото състояние трябвало да премине към Изследователския център на Оркид Сити, като на нея щели да изплащат само по хиляда долара годишно. Изпълнителите на завещанието му са „Глин & Копли“ — на третия етаж в тази сграда. Половината от капитала е неприкосновена, другата половина е на разположение на Морийн при условие, разбира се, че се държи прилично.
— Чудесни условия за един изнудвач — отбелязах — Ако е кривнала от правия път и някой мошеник е разбрал, би могъл да я притиска, докато й Измъкне всичко, с което разполага. От друга страна на нея няма да й е много весело да живее с хиляда долара годишно, нали?
Пола вдигна рамене:
— Някои момичета живеят и с по-малко.
— Сигурно, но не и милионерските дъщери. — Взех ножа за писма и започнах да пробивам дупки в попивателната. — Значи Джанет не е оставила завещание Това означава, че Юдора не е получила наследство. Тогава откъде е взимала парите си? — вдигнах очи и погледнах замислено Пола. — Представи си, че е знаела, че Морийн се лекува от наркомания? Представи си, че Морийн й е плащала, за да си държи устата затворена? Това е идея. После се появявам аз и Юдора решава, че може да измъкне още пари от нея. Уговаря ми среща за девет и се обажда на Морийн или на човека, който я представлява, а той би могъл да бъде д-р Салзър. Всъщност наистина би могъл да е той. Възможно е да е казала: „Давай още мангизи, иначе мога да си отворя устата“ — тогава Салзър изпраща Дуон да я разубеди. Вместо това, или пък действайки според заповедите, той я премахва. Как ти се струва?
— Звучи добре — отвърна Пола колебливо. — Но това са само предположения.
— Точно така. Предположения са. И все пак, не ми се струва невъзможно. — Направих още три дупчици в попивателната и рекох: — Мисля, че ще е най-добре да поговоря още веднъж със сестра Гърни. Слушай, Пола, тя не е дежурна през деня Би ли звъннала в Асоциацията на медицинските сестри да видиш дали ще можеш да вземеш домашния й адрес? Разкажи им някоя измишльотина. Вероятно ще ти го дадат.
Докато я нямаше в кабинета, ударих още една глътка уиски и запалих нова цигара „Първо — сестра Гърни, казах си, после — «Глин & Копли».“
Пола се върна след няколко минути и сложи върху обезформената ми попивателна лист хартия.
— Апартамент 246, 3882 Холивуд Авеню — съобщи тя. — Известно ли ти е, че е една от сестрите на д-р Салзър?
— Така ли? — бутнах стола си назад. — Е, какво знаеш? Всичко продължава да води към Салзър, нали? — наклоних таблата с кореспонденцията си към нея. — Тук няма нищо особено, поне нищо, с което да не можеш да се справиш.
— Приятно е да го чуя. — Взе подноса. — Продължаваш ли да се занимаваш със случая?
— Не съм сигурен. Ще ти кажа следобед. — Пресегнах се да си взема шапката. — Ще се видим по- късно.
Отне ми половин час да стигна до Холивуд Авеню, Движението по Сентър Авеню по средата на сутринта ме забави, но аз и не бързах.
3882 Холивуд Авеню се оказа шестетажен блок, построен набързо с поглед към лесната печалба и едва ли с някаква мисъл за удобството на живеещите в него. Фоайето бе тъмно и порутено. Асансьорът бе за трима души, ако те нямаха нищо против да се натъпчат вътре като сардели. На метална табелка с ръка, която сочеше към стълбата за мазето, пишеше: „Портиер“. Беше закачена накриво на стената, а буквите бяха в избледняло синьо.
Влезнах в асансьора, дръпнах решетката и натиснах копчето, на което бе отбелязано „етаж II“.
