Асансьорът пое със скърцане, сякаш се колебаеше дали изобщо да тръгне и спря с въздишка на втория етаж. Упътих се по един безкраен коридор, от двете страни на който бяха подредени изпокъртени, олющени врати. След като ми се стори, че съм извървял половин миля, стигнах до 246-ти апартамент, който се намираше в дъното — един от двата апартамента, разположени един срещу друг. Бутнах пръст в звънеца, после се подпрях на стената и извадих цигара. Чудех се дали сестра Гърни е в леглото. Чудех се дали ще се зарадва да ме види отново и се надявах да е така.
Трябваше да почакам няколко минути, преди да чуя шумолене, и после вратата се отвори. Сестра Гърни изглеждаше доста по-интересно без униформата си, Беше облечена с пеньоар, който стигаше до глезените й, но се, разтваряше на коленете й. Стъпалата и краката й бяха голи.
— А, здрасти — поздрави ме тя. — Искаш ли да влезнеш?
— Няма да откажа.
Тя отстъпи встрани.
— Как ми намери адреса? — попита, като ме въведе в малка всекидневна. — Изненада ме.
— Нали? — отвърнах, захвърляйки шапката си на един стол. — Изглеждаш като гръмната от изненада.
Тя изхихика.
— Случайно погледнах през прозореца и те видях като влизаше. Така че имах време да се съвзема. Откъде разбра, че живея тук?
— Звъннах в Асоциацията на медицинските сестри. Да не се готвеше да си лягаш?
— Ъ-хъ, но не се притеснявай.
— Ти си лягай в леглото, а аз ще седна до теб и ще ти държа ръката.
Тя поклати глава.
— Звучи тъпо. Хайде да пийнем. Нещо специално ли те води или само минаваш?
Наведох се напред в креслото.
— Петдесет на петдесет, макар че ударението пада на това, че само минавам. Не ме карай да правя питиетата. Чувствам се малко не както трябва. Не спах добре миналата нощ.
— С кого беше излезнал?
— Нищо подобно нямаше — протегнах се благодарно към чашата и й казах наздраве.
Тя се приближи и се отпусна на дивана. Пеньоарът й се разтвори. Имах време да хвърля един поглед, преди тя да прибере краищата.
— Знаеш ли, не очаквах да те видя отново — каза тя, като държеше чашата уиски с лед така, че бузата й опираше в ръба. — Мислех, че си от бройкаджиите.
— Аз? Бройкаджия? О, не, страшно си сгрешила в преценката си. Аз съм от постоянните, верните, привързващите се.
— Така да е, но почакай да видим, когато новото стане старо — отбеляза тя с горчивина. — Добро ли е питието?
— Чудесно — Протегнах крака и се прозях. Наистина ми се щеше да пропълзя в някоя дупка и да зария входа след себе си. — Колко време още смяташ, че ще се грижиш за младата Кросби?
Казах го предпазливо, но тя веднага ми хвърли остър, изненадан поглед.
— Сестрите никога не разговарят за пациентите си — отвърна строго и отпи малко от чашата си.
— Освен ако нямат причина да го правят — рекох. — Сериозно, не искаш ли да смениш работата си? Бих могъл да го уредя.
— Защо пък не! Сегашната работа ми е писнала до смърт. То някак не върви да наричам това работа, след като изобщо нямам какво да, правя.
— Е, сигурно трябва да има какво да се прави.
Тя поклати глава, понечи да каже нещо, но размисли.
Аз чаках.
— Каква е тая работа, за която ми говориш? — попита. — Като медицинска сестра ли ти трябвам?
— Нищо не би ме зарадвало повече. Не, не става дума за мен. За един мой приятел. Той е с апарат за изкуствено дишане и се нуждае от хубава сестра, за да му повдига настроението. Има много пари. Мога да кажа една дума за теб, ако искаш.
Тя се замисли, мръщейки се, после поклати глава.
— Не мога да го направя. Бих искала, но има затруднения.
— Не смятам, че ще има затруднения. Асоциацията на сестрите ще го уреди.
— Аз не работя за Асоциацията.
— Тогава ще е още по-лесно, не е ли така? Ако си на свободна практика…
— Имам договор с д-р Салзър. Той е собственикът на санаториума на булевард „Футхил“. Може би си чувал за него.
Кимнах.
— Салзър ли лекува Морийн?
— Да. Поне ат така предполагам. Никога не се доближава до нея.
— Как тогава — помощник ли има?
— Никой не се доближава до нея.
— Това е странно, не е ли така?
— Задаваш много въпроси, не мислиш ли?
Усмихнах й се.
— Аз съм любопитен човек. Състоянието й не е ли достатъчно лошо, за да има нужда от лекар?
Тя ме погледна.
— Между нас казано, не знам. Никога не съм я виждала.
Отпуснах се назад, като разлях част от уискито си.
— Никога не си я виждала? Какво искаш да кажеш? Нали се грижиш за нея?
— Не бива да ти го казвам, но това ме тревожи и трябва да го споделя с някого. Обещай, че няма да го раздрънкваш.
— На кого да го разправям? Наистина ли искаш да кажеш, че никога не си виждала Морийн Кросби?
— Точно така. Сестра Флеминг не ме пуска в стаята на болната. Моята работа е да залъгвам посетителите, а сега никой не ни посещава, така че нямам какво да върша.
— Тогава какво правиш през нощта?
— Нищо. Спя в къщата. Ако звънне телефонът, трябва да го вдигна. Но той никога не звъни.
— Сигурно си хвърлила един поглед на стаята на Морийн, когато сестра Флеминг не е била наоколо?
— Не съм, защото заключват вратата. Хващам се на бас, че тя дори не е в къщата.
— Къде другаде би могла да бъде? — попитах, като се приведох напред, без да си правя труда да крия вълнението си.
— Ако е вярно онова, което казва Флеминг, би могла да е в санаториума.
— А какво по-точно казва сестра Флеминг?
— Вече го знаеш: лекува се от наркомания.
— Ако е в санаториума, защо е тази лъжа? Защо не кажат направо, че е там? Защо ще държат в къщата две сестри и ще правят болнична стая?
— Братко, ако знаех, бих ти казала — отвърна сестра Гърни и допи питието си. — Наистина всичко това е много забавно, но защо, като се съберем заедно, все говорим за Морийн Кросби?
— Не през цялото време — отвърнах, изправих се и се запътих към дивана. Седнах до нея. — Има ли някаква причина, поради която не можеш да напуснеш Салзър?
— Имам договор за още две години. Не мога да напусна.
Пръстите ми погалиха коляното й.
— Що за човек е Салзър? Чух, че е шарлатанин.
Тя плесна ръката ми.
— Всичко си му е наред. Може и да е шарлатанин, но хората, които лекува, са само с наднормено тегло. Той ги държи гладни и ги събира в санаториума си. За да върши човек това, не е необходимо да има квалификация.
