гнило, четиринайсет месеца осигуряват приятното чувство за сигурност, а когато се чувстваш сигурен, не си нащрек. Мисля, че ще се обадя на Морийн Кросби и ще видя как й харесва харченето на парите на сестра и.
Кермън изпъшка.
— Нещо ми подсказва, че краткият период на почивка е приключил — рече той тъжно. — Така си и знаех — твърде хубаво беше, за да продължи дълго. Сега ли да започвам да работя или да чакам да се върнеш?
— Чакай да се върна — казах, на път към вратата. — Но ако си си уредил среща с капана за мишки, съобщи й да иде да си потърси друг мишок.
II
Крестуейс, имението на Кросби, се криеше зад ниски, покрити с вилеа3 стени, над които се издигаше висок, подрязан плет от австралийски бор, а най-отзад стърчеше поцинкована ограда, покрита с бодлива тел. Тежка дървена порта, в дясното крило на която имаше шпионка, пазеше входа.
По протежение на булевард „Футхил“ имаше около половин дузина подобни имения, задната част на кои: то стигаше до Кристъл Лейк Дезърт. Всяко от тях бе отделено от съседното с около акър ничия земя или храсталак, див пелин, пясък и топлина.
Бях се отпуснал в довоенния си буик с гюрук и наблюдавах дървената порта без особен интерес. Освен богато украсената табела на стената, която известяваше как се нарича къщата, нямаше нищо, което да отличава имението от другите милионерски имоти в Оркид Сити. Те всичките се криеха зад непревзимаеми стени. И всичките имаха високи дървени порти, които възпираха достъпа на неканения посетител. Те всичките излъчваха една и съща благоговейна тишина, един и същ мирис на цветя и добре поляти морави. Въпреки че не можех да надзърна зад портата, знаех, че зад нея се крие все същият великолепен басейн, все същият аквариум, все същата пътечка сред рододендрони и потънала в рози градина. Ако имаш милион, трябва да живееш по същия начин както останалите милионери или ще сметнат, че си боклук. Така е било, така е и така ще бъде винаги — ако имаш милион.
Явно никой не бързаше да отвори портата, затова се измъкнах от колата и дръпнах веригата на камбанката. Постарали се бяха звукът да е приглушен и тя издрънча плахо.
Не последва нищо. Слънцето се изливаше върху ми. Температурата се покачи с още една степен. Беше твърде горещо дори и за такова елементарно усилие като дърпането на веригата на камбанка. Вместо това, бутнах портата и тя се отвори със скърцане, когато я натиснах Погледнах ивицата ливада пред мен, която бе достатъчно голяма за танкови маневри. Тревата не беше косена този месец, нито пък предишния. Цветните бордюри от двете страни на алеята също не са били удостоявани с някакво внимание тази пролет, както и през миналата есен. Нарцисите и лалетата очертаваха грозни кафяви петна сред мъртвите цветове на божурите. Изсъхналите самакитки се редуваха с неподпряни с колчета и преплетени делфиниуми. Ивица рехава трева беше презряла очертанията на моравата. Кал-дъръмената алея беше обрасла с бурени. Пренебрегната пълзяща роза се извиваше истерично в мързеливия повей на бриза, който идваше откъм пустинята. Занемарена, изоставена градина — като я гледах, сякаш чувах стария Кросби да се преобръща в ковчега си.
В края на алеята се виждаше къщата: двуетажна постройка от варовик с червен керемиден покрив, зелени капаци на прозорците и издаден напред балкон. На прозорците имаше щори. Никой не се виждаше на облицования с плочки външен двор. Реших да се отправя натам, вместо да се боря с портата и да вкарвам вътре буика.
На половината път нагоре, по покрития с бурени калдъръм, се натъкнах на една от онези градински беседки, около които се вие цъфтяща лоза. Там, в сянката, бяха клекнали трима китайци и хвърляха зарове. Не си направиха труда да ме погледнат, когато минавах, както не си бяха правили труда вече много, много време и да се грижат за градината: трима мърляви, нехайни мъже, които пушеха жълти цигари и си нямаха никакви грижи на тоя свят.
Продължих пътя си.
Следващият завой по калдъръмената алея ме отведе до басейна. Басейн трябваше да има, но не и точно такъв. В него нямаше вода и бурените растяха на воля върху напуканото, покрито с плочки дъно. Бетонните му стени бяха покрити с кафеникав, прегорен от слънцето мъх. Белият сенник, който трябва да е бил доста хубав навремето, се беше отпуснал върху подпорите си, поклащаше се и сякаш ми се оплакваше.
От дясната страна на къщата имаше редица гаражи с двойни врати, които бяха затворени. Малко човече с фланелени панталони, потник и шофьорско кепе седеше върху един варел под слънцето и дялкаше парче дърво. Погледна ме и се намръщи.
— Има ли някой вкъщи? — попитах, като търсех цигара. Намерих една и я запалих.
Мина известно време, преди той да събере достатъчно сили да отговори:
— Не ми досаждай, човече, зает съм.
— Виждам — отвърнах, като издухах дима към него, — ще се радвам да те погледам, докато си почиваш.
Той се изплю старателно върху леха миналогодишно мушкато, което никой не си беше направил труда да подреже, и продължи да дялка. За него бях само част от запуснатия пейзаж.
Не смятах, че ще измъкна нещо полезно от него, а освен това беше твърде горещо, за да си правя труда, така че продължих към къщата, изкачих широката стълба и се облегнах на звънеца.
Над къщата беше надвиснала гробна тишина. Трябваше доста да почакам, преди някой да се отзове на звъненето ми. Нямах нищо против да потрая. Вече бях на сянка и сънливата атмосфера на мястото, отлагаща всичко за догодина, оказваше някакво хипнотично въздействие върху мен. Ако бях стоял там повече време, сигурно и аз щях да почна да дялкам къс дърво.
Вратата се отвори и някакво същество, което би могло да мине за иконом, ме огледа по начина, по който се гледа човек, събудил ближния си по време на приятна и спокойна следобедна дрямка. Това същество беше високо и слабо, с изпито лице, сива коса и близко разположени жълтеникави очи. Беше облечено с една от онези оранжеви фланели и черни панталони, които изглеждаха, сякаш беше спал с тях и сигурно беше така; без сако беше, а ръкавите на ризата му подсказваха, че имат нужда от пране, но не могат да си позволят да си губят времето.
— Какво обичате? — попита хладно и повдигна вежди.
— Мис Кросби?
Забелязах, че държи запалена цигара, наполовина скрита в сгънатата длан.
— Мис Кросби не приема в момента — отвърна човекът и се накапи да затвори вратата.
— Аз съм неин стар приятел. Ще ме приеме — рекох и преместих крака си напред, за да попреча на вратата да се затвори. — Казвам се Малой. Предайте й и вижте реакцията. Хващам се на бас, че ще извади шампанско.
— Мис Кросби не се чувства добре — отвърна ми той с равен глас, сякаш четеше някаква роля в любителска пиеса. — Вече не приема.
— Като мис Оутис?
Пропусна тази забележка, сякаш изобщо не я бях направил.
— Ще й предам, че сте се отбили. — Вратата започна да се затваря. Не беше забелязал крака ми. Учуди се, когато тя не се затвори.
— Кой се грижи за нея? — попитах усмихнат.
Лицето му придоби смутено изражение. За него животът бе нещо толкова тихо и приятно вече от доста дълго време, че не беше научен да се справя с непредвидени обстоятелства.
— Сестра Гърни.
— Тогава искам да се видя със сестра Гърни — казах и стоварих част от тежестта си върху вратата.
Липсата на каквито и да било физически упражнения, твърде многото сън, цигарите и преслушването на избата бяха изцедили всичката сила, която някога вероятно е имало в мускулите му. Той отстъпи пред натиска ми като фиданка пред булдозер.
