— Ако има нещо, което да ми харесва повече от един офорт, то е колекция от офорти. — Тя стана и се насочи към бутилката уиски. Начинът, по който се поклащаха хълбоците й, изостряше вниманието ми като на ловджийско куче. — Дай да ти долея — продължи тя, — ти изобщо не пиеш.
— Достатъчно е. Започвам да си мисля, че има и по-хубави неща за вършене от пиенето.
— Така ли? Допусках, че би могъл да си го помислиш. — Тя сипа още алкохол в чашата си. Този път не си направи труда да слага от „Уайтрок“-а.
— Кой се грижи за Морийн през деня? — попитах, докато тя се връщаше към дивана.
— Сестра Флеминг. Няма да ти хареса. Мъжемразка е.
— Сериозно? — тя седна до мен и преметна крак връз крак. — Може ли да ни чуе?
— И да можеше, няма значение, но не може. В лявото крило е, което гледа към гаражите. Когато Морийн започне да крещи, я преместват там.
Точно това исках да зная.
— Да вървят по дяволите всички мъжемразки — рекох, като плъзнах ръката си по облегалката на дивана и я пъхнах зад главата й. Тя се наклони към мен. — Ти мъжемразка ли си?
— Зависи от мъжа. — Лицето й беше близо до моето, така че докоснах с устни слепоочието й. Изглежда това й хареса.
— Какво ще кажеш за такъв мъж като начало?
— Твърде добре е.
Взех чашата с уиски от ръката й и я сложих на пода.
— Това ще ни пречи.
— Жалко е да отива на вятъра.
— Ще имаш нужда от него след малко.
— Така ли?
Тя се наклони към мен, устните й докоснаха моите. Останахме така известно време. Неочаквано тя се отдръпна от мене и стана. За момент си помислих, че е от типа „целувка-чао“, но сгреших. Прекоси стаята, отиде до вратата и завъртя ключа. После се върна и седна.
III
Паркирах буика пред Кметството, на ъгъла на Фелдман и Сентър Авеню. Качих се по стълбите и се озовах в света на напечатани формуляри, тихи коридори и стари-млади чиновници, чакащи с надежда някое наследство.
Отделът за актове за раждане и смърт беше на първия етаж. Попълних един формуляр и го подадох през гишето на риж чиновник, който му сложи марка, взе ми парите и махна с ръка към редицата картотечни шкафове.
— Заповядайте, мистър Малой — каза той. — Шестият шкаф отдясно. — Благодарих му.
— Как върви бизнесът? — попита и се облегна на гишето, готов да губи своето и моето време. — Не съм ви виждал насам от месеци.
— Нито пък в момента ме виждате — отвърнах. — Бизнесът е добре. А вашият? Още ли умират?
— И се раждат. Нещата по този начин се уравновесяват.
— Така става.
Нямах какво друго да му кажа. Бях изморен. Кратката ми съвместна работа със сестра Гърни ме беше довършила. Запътих се към картотеката. Картотеката под буква „К“ сякаш тежеше цял тон, така че не ми остана нищо друго, освен да я подпра върху едно бюро. Това също се дължеше на сестра Гърни. Започнах да прелиствам страниците и скоро стигнах до смъртния акт на Джанет Кросби. Извадих един стар пощенски плик и молив. Беше починала от злокачествен ендокардит, каквото и да означаваше това, на 15 май 1948 година.
Беше описана като неомъжена жена на възраст двайсет и пет Смъртният акт беше подписан от д-р Джон Бюли Записах си името му и после прелистих назад около дузина страници, докато не открих смъртния акт на Макдоналд Кросби. Беше умрял от мозъчен кръвоизлив, предизвикан от рана от огнестрелно оръжие. Докторът се казваше Дж. Салзър, а следователят — Франклин Лесуейс. Направих си още някои бележки, после оставих картотеката както си беше и се запътих към чиновника, който ме наблюдаваше с вяло любопитство.
— Можете ли да намерите някой, който да върне картотеката на мястото й? — попитах, като се подпрях на гишето. — Не съм толкова силен, колкото ся мислех.
— Не се притеснявайте, мистър Малой.
— Още нещо: кой е д-р Джон Бюли и къде живее?
— Има малка къщичка на Скайлайн Авеню — отвърна чиновникът. — Не ходете при него, ако имате нужда от добър лекар.
— Че какво му е на него?
Чиновникът повдигна уморено рамене.
— Стар е. Преди петдесет години може и да е бил добър, но сега е съвсем изкуфял. Предполагам, че за него трепанацията е нещо като отваряне на консерва боб.
— А не е ли?
Чиновникът се изсмя.
— Зависи за чия глава става дума.
— Значи той е един изкукуригал мърморко, а?
— Това описание напълно му подхожда. Но все пак той не причинява вреда никому. Не ми се вярва в момента да има повече от дузина пациенти. — Чиновникът се почеса по ухото и ми хвърли проницателен поглед. — Работите ли над нещо?
— Аз никога не работя — отвърнах. — Пак ще се видим някой път. Довиждане.
Слезнах бавно и замислено по стълбите и се плъзнах навън под тежката жега. Момиче, което притежава милион, внезапно умира, а те повикват някакъв изкуфял доктор. Не звучи много по милионерски. Човек би очаквал, че при смъртта на такава важна особа ще се стекат най-големите медицински светила в града.
Вмъкнах се в буика и натиснах стартера. От другата страна на пътя, в посока обратна на движението, беше паркиран масленозелен додж. Зад кормилото седеше мъж със светлобежова шапка, обточена със оплетена връв. Четеше вестник. Нямаше да забележа нито него, нито колата, ако той не беше вдигнал внезапно глава и след като ме видя, не беше захвърлил вестника на задната седалка и не беше включил мотора. Тогава наистина го погледнах, чудейки се защо изведнъж бе загубил интерес към четивото си. Изглеждаше едър мъж с рамене широки почти колкото вратата на хамбар. Главата му започваше направо от раменете, без каквато и да било следа от врат. Имаше оформени на черта мустаци, очите му бяха хлътнали Някога носът и едното му ухо бяха здравата пострадали и никога не се бяха възстановили напълно. Имаше вид на главорез, каквито често виждаме в гангстерските филми на „Уорнър Брадърс“: от онзи тип бандити, които са неизменен фон за Хъмфри Богарт.
Насочих буика към потока на движението и подкарах на изток, нагоре по Сентър Авеню, без да бързам, като хвърлях по едно око в огледалцето за обратно виждане.
Доджът форсира по посока на западния трафик, направи завой на сто и осемдесет градуса, докато клаксоните свиреха и шофьорите го псуваха, и тръгна след мен. Не бих повярвал, че някой би се опитал да го направи на Сентър Авеню и би успял, но очевидно полицаите или спяха, или им се струваше твърде горещо да се впрягат.
На кръстовището при Уестуд Авеню отново погледнах в огледалцето Доджът продължаваше да е по петите ми. Виждах шофьора, залегнал зад волана, зъбите му стискаха пура, а с едната ръка се беше облегнал на отворения прозорец. Дръпнах напред, за да мога да прочета регистрационния номер на колата му и го запомних. Ако ме следеше, правеше го много лошо. На Холивуд Авеню увеличих скоростта и стигнах до върха с шейсет и пет. След кратко колебание доджът форсира напред и изръмжа зад мен. На булевард „Футхил“ отбих към бордюра и рязко спрях. Доджът отмина. Шофьорът не погледна в моята посока, а продължи към магистралата за Лос Анджелес и Сан Франциско.
Записах номера му на стария пощенски плик до името на д-р Бюли и грижливо го скътах в страничния си
