джоб. После отново запалих буика и подкарах надолу по Скайлайн Авеню. На половината път забелязах блестяща на слънцето табелка. Беше прикрепена върху ниска дървена вратичка, която пазеше малка градина и къщичка от канадски бор. Скромно и тихо местенце: почти съборетина в сравнение с ултрамодерните къщи от двете й страни.
Спрях пред нея и се подадох от прозореца, но от такава далечина бе почти невъзможно да прочета какво пишеше на табелката. Слезнах от колата и погледнах отблизо. Дори и така не беше лесно да се разчете, но все пак успях да разгадая достатъчно, за да разбера, че това беше „резиденцията“ на д-р Джон Бюли.
Докато търсех слепешком резето на вратичката, маслиненозеленият додж пропълзя надолу по пътя и отмина. Шофьорът не гледаше към мен, но аз знаех, че ме е видял и е забелязал къде отивам. Спрях се да погледна след колата. Тя все така продължаваше надолу по пътя вече с по-голяма скорост и я загубих от погледа си, когато сви по Уестуд Авеню.
Бутнах шапката си назад, извадих пакет „Лъки Страйк“, запалих и прибрах пакета. После махнах резето на вратата и тръгнах по сгуриената пътечка към къщата.
Градината беше малка, прибрана и толкова спретната и подредена, колкото казарма по време на официална проверка. Жълти щори, избелели и отминали най-добрите си дни, закриваха прозорците. На вратата една бяла боя не би й се отразила зле. Същото важеше и за останалата част от къщичката.
Бутнах пръст в звънеца и зачаках. След малко осъзнах, че някой надзърта към мен през щорите. Нямаше какво да правя по въпроса, освен да си измайсторя приятно изражение на лицето и да чакам. Така че измайсторих приятното изражение и зачаках.
Точно, когато си мислех, че трябва да позвъня отново, чух някакъв шум, подобен на миши стъпки при пълзенето им по дървения, и после вратата се отвори.
Жената, която се озова пред мен, беше слабичка, дребна и подобна на птичка. Облечена беше в черна копринена рокля, която би могла да мине и за модерна преди петдесет години, ако си живял в усамотение и никой никога не ти е изпращал „Вог“. Слабото й старо лице беше уморено и отчаяно, очите й ми казваха, че животът не е особено весел.
— Докторът вкъщи ли е? — попитах, повдигайки шапката си за поздрав и усещайки, че ако на някой любезността му харесва, то това е именно на нея.
— Ами да. — Гласът й също звучеше отчаяно. — Той е в градината зад къщата. Ще го повикам.
— Предпочитам да не го правите. Сам ще отида веднага там, за да се видя с него. Не съм пациент. Само искам да го попитам нещо.
— Добре. — Лъчът надежда, който бе започнал да се заражда в очите й, се скри. Не бях пациент. Няма заплащане. Само един здрав, млад бабаит с въпрос. — Не го задържайте много, нали? Не обича да го безпокоят.
— Няма да го задържа много.
Вдигнах шапка, поклоних й се, както смятах, че мъжете са го правили в най-доброто й време, и се насочих към градината зад къщата. Тя затвори вратата. След миг я забелязах да поглежда към мен през щорите на прозорците в предната част на къщата.
Тръгнах по пътечката покрай къщата към градината отзад. Доктор Бюли може и да не беше номер едно като лечител, но беше страхотен като градинар. Бих искал да докарам онези трима градинари на Кросби да погледнат тази градина. Може би щяха да им хрумнат някои идеи.
В дъното на градината до една гигантска далия стоеше висок старец с бяло сако от вълна на лама, жълта панамена шапка, жълтеникавобели панталони и гумени обуща. Той гледаше далията по начина, по който лекарят гледа гърлото ти, когато казваш „А-а-а“, и вероятно намираше това занимание за далеч по- интересно.
Той рязко вдигна поглед, когато се озовах на няколко стъпки от него. Лицето му беше сбръчкано и съсухрено, не много различно от сушена синя слива, а от ушите му стърчаха снопчета бели косми. Лицето не излъчваше благородство или голям ум обикновено лице на старец, който е доволен от себе си, стандартът му на живот не е особено висок, но вече не го е грижа за нищо — твърдоглав, тъп старец, но не и отчаян.
— Добър ден — казах. — Надявам се, че не ви преча.
— Приемните ми часове са от пет до седем, млади момко — отвърна той толкова тихо, че едва го чух. — Не мога да ви приема сега.
— Не съм дошъл при вас като при професионалист — рекох, като погледнах през рамото му към далията. Беше чудесна: осем инча, безукорна. — Казвам се Ма-лой. Стар приятел съм на Джанет Кросби.
Той докосна нежно далията с дебелите си пръсти.
— На кого? — попита вяло, без особен интерес: един обикновен, тъп старец с цвете.
— На Джанет Кросби — отвърнах. Слънцето прежуряше и бръмченето на пчелите и ароматът на всички тези цветя ме караха да се чувствам малко замаян.
— Какво за нея?
— Вие сте подписали смъртния й акт.
Той отмести поглед от далията и го насочи към мен.
— Кой казахте, че сте?
— Виктор Малой. Нещо не ми харесва в смъртта на мис Кросби.
— И защо не ви харесва? — попита, а в очите му се появи тревога. Той знаеше, че е стар, тъп и завеян. Знаеше, че като продължава да практикува медицина на тази възраст, се изправя пред риска рано или късно да направи грешка. Ясно ми беше какво си мислеше — ей сега ще го обвиня в една такава грешка, именно в този момент.
— Ами, виждате ли — рекох меко аз, като се опитвах да не го паникьосвам, — отсъствах три-четири години. С Джанет Кросби бяхме стари приятели. Нямах представа, че има болно сърце. За мен беше голям шок да науча, че си е отишла по този начин. Искам да бъда спокоен, че не е имало нищо нередно.
Един мускул на лицето му потрепна, ноздрите му се разшириха.
— Какво имате предвид под „нередно“? Тя умря от злокачествен ендокардит. Симптомите не могат да се сбъркат. Освен това д-р Салзър беше там. Нямаше нищо нередно. Не разбирам какво наистина имате предвид.
— Е, радвам се да го чуя. Какво по-точно означава злокачествен ендокардит?
Той се смръщи безучастно, дори за момент си помислих, че ще ми каже, че не знае, но се съвзе, напрегна остарялата си, отслабнала памет и изрече бавно, сякаш бе извикал във въображението си страница от някакъв медицински речник: „Това е прогресираща микробна инфекция на сърдечните клапи. Частици от възпалените клапи са били отнесени от кръвообръщението по цялото й тяло. Нямаше никакъв шанс. Дори да ме бяха повикали по-рано, нищо нямаше да мога да направя“.
— Точно това ме безпокоеше, докторе — рекох, като му се усмихнах, за да му покажа, че съм на негова страна. — Защо са ви повикали? Вие не сте били лекуващият й лекар, нали?
— Разбира се, че не — отвърна той почти сърдито. — Но няма нищо нередно в това, че са ме повикали. Живея наблизо. Би било неетично д-р Салзър да издаде акта.
— Кой всъщност е д-р Салзър?
Той отново придоби подозрително изражение и пръстите му се плъзнаха измъчено по далията. Виждах, че иска да го оставя на мира, да оставя мозъка му да си почива в кроткото съзерцание на цветята, да не бъде безпокоен от бабаит като мен, на когото явно му харесва да му губи времето.
— Той управлява един от онези шантави санаториуми, а неговият се намира точно до имението на Кросби — отвърна накрая. — Приятел е на семейството. Положението му е такова, че не би било етично той да издаде смъртния акт. Няма необходимите права. Бях много въодушевен от това, че ме извикаха.
Можех да си го представя. Интересно ми беше колко ли са му платили.
— Вижте, докторе — рекох. — Бих искал да изясним това. Опитах се да се срещна с Морийн Кросби, но тя не е добре. Заминавам, само че преди да замина бих искал да имам ясна представа за тази работа. Всичко, което чух, беше, че Джанет внезапно е починала. Вие казвате, че сърцето й било болно. Какво се случи? Там ли бяхте, когато умря?
— Ами не — отвърна тай и в избледнелите му очи отново се появи тревога. — Пристигнах около половин час след смъртта й. Беше умряла в съня си. Симптомите бяха налице. Доктор Салзър ми каза, че е страдала
