Озовах се в огромно преддверие, което гледаше към широко стълбище, водещо към широка, полукръгла извивка в посока към стаите на горния етаж. По средата на стълбището забелязах облечена в бяло фигура: сестрата.
— Всичко е наред, Бенскин — каза тя. — Ще се погрижа за това.
Високият, слаб човек изглежда си тръгна с облекчение. Хвърли ми бърз, заинтригуван поглед, прекоси с котешка стъпка преддверието, продължи по коридора и мина през тапицирана със зелена материя врата.
Сестрата заслиза бавно по стълбите сякаш знаеше, че представлява приятна гледка и й харесваше да я гледат. Аз точно това и правех. Тя изглеждаше също като медицинска сестра, тъкмо излязла от някоя музикална комедия: онзи тип сестра, която ти вдига температурата всеки път, щом я погледнеш. Руса, с алено-червени устни, с тъмносини очи — страхотно парче: симфония от извивки и сладострастие; толкова вълнуваща и жива и толкова гореща — като пламъка на ацетиленова факла. Ако някога й се наложеше да се грижи за мен, щях да остана прикован на легло за остатъка от дните си.
Вече беше толкова близо, че можех да я докосна и трябваше съзнателно да направя усилие да не го сторя. По очите й можех да позная, че беше наясно е впечатлението, което ми правеше, а можех да предположа, че и аз я интересувах в не по-малка степен. Дългият й изящен пръст прибра една сламеноруса къдрица под сестринската шапчица. Старателно оскубаната й вежда се надигна на около инч. Начервената уста се изви в усмивка. Под спиралата синьозелените й очи бяха не само нащрек, а сякаш готови да ти се притекат на помощ.
— Надявах се да се видя с мис Кросби — казах. — Чувам, че не била добре.
— Така е. Страхувам се, че не е достатъчно добре дори, за да приема посещения. — Имаше дълбок, контраалтов глас, който сякаш отекна в тялото ми.
— Това е много лошо — отвърнах и хвърлих бърз поглед към краката й. Тези на Бети Грейбъл4 може и да бяха по-хубави, но нямаше какво повече да се желае. — Току-що пристигнах в града. Аз съм неин отдавнашен приятел. Нямах представа, че е болна.
— Вече от няколко месеца не е добре.
Имах чувството, че за сестра Гърни болестта на Морийн Кросби не е най-привлекателната тема за разговор. Беше само усещане. Може би грешах, но не ми се вярваше.
— Нищо сериозно, надявам се?
— Е, не е сериозно, но има нужда от много почивка и спокойствие.
Ако беше получила поне малко насърчение, това щеше да бъде за нея знак да се прозее.
— Е, тук е достатъчно спокойно — казах усмихнат. — Спокойно и за вас, предполагам?
Точно това й трябваше. Човек можеше да види, че е готова да разпусне косата си.
— Спокойно? Със същия успех бих могла да бъда погребана в гробницата на Тутанкамон — възкликна тя, но после като си спомни, че от нея се очаква да бъде медицинска сестра в най-добрите традиции на Флорънс Найтингейл5, прояви благоприличието да се изчерви. — Предполагам, че не трябваше да го казвам? Не е много редно.
— С мен няма нужда да се притеснявате за добрите обноски — уверих я. — Аз съм човек, с когото лесно се общува, а след двойно уиски с вода това става дори още по-лесно.
— Е, чудесно. — Очите й зададоха въпрос, а моите й отговориха. Внезапно тя изхихика. — Ако нямате нещо по-добро за правене…
— Както казва един мой стар приятел: „Какво по-добро има за правене?“
Оскубаната вежда се повдигна.
— Мисля, че бих могла да му отговоря, ако той наистина иска да узнае отговора.
— Тогава го кажете на мен, вместо на него.
— Може, в някой от близките дни. Ако действително имате желание да пийнете, заповядайте вътре. Знам къде е скрито уискито.
Последвах я в просторна стая, в която се влизаше откъм преддверието. Тя леко се полюшваше при всяка стъпка, като добре контролираше тежестта на хълбоците си. Те се раздвижваха под строгата бяла дреха, подобно на бейзболна топка, с леки завъртания. Бих могъл да вървя цял ден след нея, наблюдавайки тези движения.
— Седнете — рече тя, като посочи едно канапе дълго към осем стъпки. — Ще ви приготвя питието.
— Чудесно — отвърнах, настанявайки се върху покритата с възглавнички повърхност. — Но при едно условие. Никога не пия сам. Много държа на това.
— Както и аз — отвърна тя.
Наблюдавах я как изважда бутилка „Джони Уокър“, две чаши от по една пинта6 и бутилка „Уайтрок“ от нишата в шкаф от времето на английския крал Джеймс I.
— Бихме могли да сложим лед, но това означава да помоля Бенскин, а предполагам, че в момента можем да минем и без него, нали? — обърна се тя към мен, като ме гледаше изпод ресниците, които приличаха на редици извити релси.
— Ледът е без значение — отвърнах — и внимавайте с „Уайтрок“-а. Това нещо може да съсипе хубавото уиски.
Тя сипа по три инча уиски във всяка чаша и добави по една чаена лъжичка от „Уайтрок“-а.
— Така добре ли е за вас?
— Изглежда чудесно — отговорих, като протегнах ръка. — Може би не е зле да се представя. Казвам се Вик Малой. За приятелите — само Вик, а всички красиви блондинки са мои приятели.
Тя седна без да си прави труда да придърпа полата си. Имаше прекрасни колене.
— Вие сте първият ни посетител от пет месеца насам — каза. — Вече бях започнала да си мисля, че това място е прокълнато.
— Като го гледа човек, би казал, че е така. Ще ме подкрепите в това, нали? Последният път, когато бях тук, то си беше имение, не пущинак. Никой ли не се грижи вече за поддържането му?
Тя повдигна добре оформените си рамене.
— Знаете как е. На никого не му пука.
— Всъщност, колко зле е Морийн?
Тя се нацупи.
— Вижте, не може ли да говорим за нещо друго? Толкова ми е омръзнала Морийн.
— Тя не е и моята страст — отвърнах, отпивайки от уискито. Беше достатъчно силно, за да предизвика пришки по гърба на бик. — Само че навремето се познавахме и съм любопитен. Какво точно й се е случило?
Тя облегна назад русата си главица и изля по-голямата част от уискито в снежнобялото си, твърде красиво гърло. Начинът, по който преглътна силното питие ми подсказа, че е доста добра в пиенето.
— Не бива да ти казвам — започна тя и се усмихна, — но ако обещаеш дума да не продумваш…
— Нито дума.
— Лекува се от наркомания. Това е строго секретно.
— И трудно ли върви?
Тя сви рамене.
— Доста трудно.
— А междувременно, докато котката е в леглото, мишките лудуват, а?
— Горе-долу. Никой не се отбива насам. Ще мине доста време, докато тя се оправи. А когато я хванат бесните и започне да пищи като луда, персоналът си почива. Достатъчно справедливо е, нали?
— Разбира се, и персоналът има право да си почива.
Тя довърши питието си.
— Хайде сега да оставим Морийн. Стигат ми и нощите с нея, та и ти да ми говориш за това.
— Нощем ли дежуриш? Това е срамота.
— Защо? — синьозелените очи застинаха нащрек.
— Мислех, че ще бъде забавно да те изведа някой вечер, за да ти покажа това-онова.
— Какво по-точно?
— Като начало имам прекрасна колекция от офорти.
Тя изхихика.
