Той излезе от стаята и се върна малко запъхтян, като носеше тежка книга, която тръсна върху колене-те ми.
— Заеми се с това, малкия. Ще ти намеря нещо по-леко след като си отидат.
— Как ще обръщам страниците само с една ръка? — попитах, гледайки книгата. Казваше се „Гинекология за студенти от горните курсове“.
— Добре, че ми напомни, малкия. — Той извади ключа си. — Гледаме белезниците да не се виждат. Тия шемети са мекосърдечни.
Наблюдавах го как премества белезниците на глезена ми и едва можех да повярвам на късмета си. Това беше невероятен момент в живота ми.
— О’кей, малкия, гледай да се държиш добре-продължи той, оправяйки леглото ми. — Ако те питат как ти се харесва тук, кажи, че добре се грижим за теб. Гледай да няма никакви други отговори. Каквото и да им кажеш, няма да повярват, а след като си отидат, ще трябва да поговориш с мен.
Отворих книгата. Първото заглавие, на което попаднах, ме накара да примигна.
— Не знам дали ще мога да се справя с това — рекох и му посочих заглавието.
Той погледна, пое си дълбоко въздух, дръпна книгата от ръцете ми и се взря в заглавието.
— Дявол да го вземе! Такава ли била работата? — и той излезе бързо от стаята, после се върна запъхтян с паралелния превод на Дантевия „Ад“. Предпочитах да не си бях отварял устата.
— Това ще им направи впечатление — отбеляза той със задоволство. — Не че тия шемети могат да четат…
Няколко минути след единайсет откъм коридора се зачуха гласове, които проникнаха в стаята през полуотворената врата.
Бланд, който чакаше до прозореца, изпъна сакото си и приглади косата си.
Хопър се намръщи и затвори книгата.
— Идват.
В стаята влезнаха четирима мъже. Първият очевидно беше д-р Джонатан Салзър. Беше най- забележителният на вид от четиримата: висок, слаб мъж с рошава коса а ла Падаревски20, бяла като гръбчето на гълъб. Чертите на загорялото му от слънцето лице бяха студени и правилни. Хлътналите му очи имаха замислено изражение. Малко над петдесетте, реших аз, но все още беше силен, тялото му беше стегнато и изпънато като на кадет по време на парад. Облечен беше с черно сутрешно сако, раирани панталони — безукорен като шивашки манекен. След като човек преодолее шока от рошавата му коса, следващото нещо, което се хвърляше на очи бяха ръцете му. Бяха твърде красиви, дълги и тънки, със заострени пръсти — ръце на хирург или ръце на убиец: биха могли да бъдат добри и в двете области.
Следователят Лесуейс влезе след него. Разпознах го от редките случаи, когато бях виждал снимката му във вестниците: нисък, набит мъж с кръгла като топка глава, малки очички и нервна, злобно стисната малка уста. Изглеждаше точно какъвто беше: мошеник, който бе прекарал целия си живот, занимавайки се с из- мамничество.
Придружаващият го беше от същата порода — ояден и лукав.
Четвъртият се въртеше пред вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе или не. Не си направих труда да го погледна. Вниманието ми беше приковано в Салзър.
— Добро утро, господа — поздрави Салзър с дълбокия си, плътен глас, — Надяваме се, че се чувствате добре. Следователят Лесуейс, градският съветник Линкхаймър и мистър Странг, известният писател, са дошли да ви видят. Искат да ви зададат няколко въпроса. — Той погледна Лесуейс. — Ще размените ли няколко думи с мистър Хопър?
Докато Лесуйес гледаше важно Хопър и стоеше на безопасно разстояние, аз се обърнах да погледна четвъртия мъж, когото Салзър бе представил като Странг.
За момент си помислих, че съм полудял, тъй като на прага с равнодушно изражение и досада върху лицето стоеше Джек Кермън. Беше облечен с костюм в тропическо бяло, носеше рогови очила, а от джобчето на сакото му се подаваше червеножълта копринена кърпичка в най добрите традиции на дендитата.
Направих движение, което едва не преобърна леглото. Слава Богу, Салзър беше зает със схемата на лечението и не забеляза. Кермън ме погледна безизразно, вдигна едната си вежда и се обърна към Салзър:
— Кой е този човек, докторе? Изглежда съвсем наред.
— Това е Едмънд Сийбрайт — отвърна му Салзър. Студеното му лице се озари от усмивка и ми напомни за Дядо Мраз, който се готви да даде играчка на някое послушно дете. — При нас е съвсем отскоро. — Подаде на Кермън схемата на лечението. — Може би ще ви бъде любопитно да видите това. То говори достатъчно красноречиво.
Кермън намести роговите си очила и хвърли поглед на схемата. Помислих си, че едва ли вижда добре през тях и какъвто си го знаех, предположих, че ги е взел назаем от някого.
— О, да — каза той, като хапеше устни. — Интересно. Предполагам, че мога да разменя няколко думи с него?
— Разбира се — отвърна Салзър и се доближи до леглото ми.
Кермън се присъедини към него и двамата се втренчиха в мен. Аз също ги загледах, като се съсредоточих върху Салзър, знаейки, че ако погледнех Кермън, вероятно щяхме да се издадем.
— Това е мистър Странг — обясни ми Салзър. — Пише книги за нервните заболявания. — Усмихна се на Кермън. — Мистър Сийбрайт си въобразява, че е известен детектив. Нали така, мистър Сийбрайт?
— Да — отвърнах. — Детектив съм. Открих, че Анона Фрийдландър се намира тук, на този етаж, и че сестра Гърни е мъртва, а тялото й е скрито някъде в пустинята от жена ви. Как ви се струва това като разследване?
Салзър хвърли мила, тъжна усмивка на Кермън.
— Както виждате, отговаря на описанието — измърмори той. — И двете жени, за които спомена, изчезнаха. Едната преди две години, другата — наскоро. За тях писаха във вестниците. По незнайни причини това го гложди.
— Точно така — съгласи се Кермън сериозно. Погледна ме изучаващо, очите му зад дебелите стъкла сякаш се присвиха.
— Има и още нещо, което трябва да знаете — попривдигнах се в леглото и прошепнах: — На крака ми има белезници.
Лесуейс и Линкхаймър се бяха присъединили към Салзър и ме гледаха.
Кермън повдигна бавно вежди.
— Вярно ли е? — попита той Салзър.
Салзър наклони глава. Усмивката му беше отправена към цялото страдащо човечество.
— Понякога създава доста неприятности — обясни със съжаление той. — Нали разбирате?
— Да, да — отвърна Кермън с болка. Направи го толкова изкусно, че ми се дощя да го ритна.
Бланд се приближи откъм прозореца и застана до главата ми.
— Спокойно, малкия — каза той меко.
— Не ми харесва това място — обърнах се към Лесуейс. — Протестирам срещу това, че всяка нощ ми бият наркотици. Не ми харесва заключената врата в края на коридора. Това не е санаториум, това е затвор.
— Скъпи приятелю, — рече спокойно Салзър преди Лесуейс да измисли какво да отвърне, — състоянието ти се подобрява и ще се прибереш вкъщи. Не искаме да те задържаме тук, освен ако не се налага.
С периферното си зрение видях как Бланд бавно свива юмрук като предупреждение да внимавам какво говоря. Имаше много неща, които бих могъл да кажа, но сега Кермън знаеше, че съм тук и реших да не рискувам.
— Е, хайде да продължаваме — рече Лесуейс. — Всичко тук изглежда много добре. — Той се усмихна лъчезарно на Кермън. — Видяхте ли онова, което ви интересуваше, мистър Странг? Не искаме да ви притесняваме.
— О, да — отговори Кермън небрежно. — Ако д-р Салзър не възразява, бих искал да се отбия някой път
