пак.
— Страхувам се, че това противоречи на правилата ни — рече Салзър. — Прекалено честите посещения могат да превъзбудят нашите приятели. Сигурен съм, че ще ме разберете.
Кермън ме погледна замислено.
— Съвсем прав сте. Не се бях сетил — отвърна той и се насочи към вратата.
Напуснаха тържествено, последен беше Салзър.
Чух Кермън да пита:
— Никой друг ли няма на този етаж?
— В момента не — отвърна Салзър. — В последно време имахме няколко интересни заболявания. Може би ще искате да видите картоните.
Гласовете се отдалечиха и Бланд затвори вратата. Подсмихна ми се.
— Не стана, нали, малкия? Казах ти: само един луд сред много други като него.
Не ми беше лесно да си придам вид на дълбоко разочарован, но някак си успях да го направя.
V
Салзър не дрънкаше празни приказки когато рече, че посетителите превъзбуждат пациентите. Въздействието върху Хопър беше очевидно, макар че преди Бланд да донесе подносите с обяда, той с нищо не подсказа, че ще избухне.
Когато Салзър и другите си отидоха, Хопър продължи да лежи неподвижно, втренчен в тавана, с много начумерено изражение Той остана в това положение до времето за обяда и не обръщаше внимание на забележките, които правех, така че ю оставих на мира. И без това имах да мисля върху доста неща и не бях приритал за компанията му. Но когато Бланд сложи подноса на нощното шкафче, той неочаквано замахна и го запрати в другия край на стаята, където подносът се приземи с трясък и всичко се разхвърча по пода.
После седна и видът му ме накара да се изприщя. Лицето му се беше разкривило, така че едва го познах. Беше по-слабо, по-възрастно и набръчкано. В очите му имаше ожесточение на хванато в капан кръвожадно животно. Бланд отскочи на безопасно разстояние като подплашена жаба.
— Спокойно, малкия — каза той повече по навик, отколкото влагайки някакво значение в думите си.
Хопър се наведе напред и го погледна, сякаш го подканяше да се приближи, но Бланд не беше от хората, които биха се излъгали.
— Ама че дяволски късмет имам — рече той ядосано. — Трябваше да пощурее баш, когато дежурството ми свършва.
Той почисти съвестно счупените съдове и ги събра на купчинка върху подноса. Докато се занимаваше с това, явно бе решил да не обръща внимание на Хопър, който продължаваше да го гледа с обезумял, искрящ поглед.
— Така или иначе си отивам, разбра ли? — обърна се той към мен. — Имам среща и нямам намерение да я пропусна. Ти можеш да бъдеш спокоен. Няма да стигне до теб, а може и да му мине. Понякога и това се случва. Ако положението стане наистина напечено, натисни звънеца. Куел е дежурен, но недей да звъниш, освен ако не се налага. О’кей?
— Ами, не знам — отвърнах колебливо. Не ми харесваше видът на Хопър. — Колко време ще бъда сам?
— Куел ще наминава често Мен няма да ме видиш до утре — обясни ми той припряно. — Ако не се измъкна веднага, Салзър ще ме накара да остана и да наблюдавам тоя перко. Аз съм единственият, който умее да се оправя с него.
Внезапно ми хрумна една идея. Не ми харесваше перспективата да остана с Хопър. Само като го погледнех, тръпки ме побиваха, но след като Бланд щеше да се махне от пътя ми и щом ключът от белезниците беше наблизо, имах шанс да предприема нещо.
— Е, щом мога да позвъня — съгласих се и се отпуснах на възглавницата. — Но също така бих тръгнал и с теб. Какво ще кажеш?
Той се ухили.
— Шапката достатъчно ме е стегнала и без ти да си ми наоколо.
Изнесе съсипаната храна на Хопър, а аз се опитах да хапна, но тежкото дишане на съседа ми и начинът, по който гледаше отсрещната стена с изкривеното си лице, преобърнаха стомаха ми. След няколко несполучливи опита да преглътна храната, бутнах подноса настрани. Онова, което исках, беше една цигара. Исках я повече от всичко на тоя свят.
След малко Бланд се върна. Беше сменил бялата си униформа и изглеждаше толкова елегантен, че едва го познах. Вратовръзката му с ръчно изрисувани шарки ме шашна.
— Какво има? — попита той, като видя подноса ми. — Да не мислиш, че има отрова?
— Не съм гладен.
Той се обърна към Хопър, който още щом го беше видял, отново се беше привел от леглото и го гледаше убийствено.
— Е, той няма да ми попречи да се забавлявам — каза Бланд с усмивка. — Само се успокой, малкия. Не го вземай надълбоко.
— Искам цигара — рекох — и ако не получа, ще вдигна тревога преди да си излязъл от сградата.
— Не можеш да получиш — обясни ми той. — Не е много безопасно, когато вие смахнатите имате на- близо кибрит.
— Не искам кибрит, искам цигара. Запали ми я и ми остави още няколко. Ще ги паля една от друга. Ако не поема дима, ще ми избият чивиите. Не би искал и двамата да сме ти на главата, нали?
Той се раздели без желание с цигарите, запали ми една и кривна към вратата.
— Кажи на Куел да се пази от него — обади се той от прага. — Може би ще се успокои, когато излезна. Каквото и да стори, до пет минути недей да натискаш звънеца. Дай ми време да се измъкна.
Хопър направи неочаквано движение към него, но беше прекалено далеч, за да постигне нещо друго, освен да раздвижи въздуха около Бланд. Начинът обаче, по който той изскочи навън, ми показа, че беше уплашен от Хопър. Както и аз.
Следобедът беше най-дългият в живота ми. Не посмях да направя опит да взема ключа за белезниците от чекмеджето. Нямах представа кога щеше да се появи Куел, а освен това съществуваше и проблемът с Хопър. Не знаех дали нямаше да предприеме нещо, ако видеше, че се измъквам от леглото. Знаех, че веднъж ми се е паднала възможност да взема ключа и ако я пропуснех друга нямаше да имам. Реших, че ще трябва да направя опита през нощта, когато Хопър заспи и Куел бъде в леглото. Това означаваше, че някак си трябваше да избегна наркотика, а нямах представа как да го направя.
Веднага щом Бланд излезе, Хопър се успокои. Беше изключил присъствието ми и лежеше втренчен в отсрещната стена, като си мърмореше нещо и прокарваше пръсти през гъстата си руса коса. Опитах се да чуя какво казва, но думите стигаха до мен като неразбираем, неакордиран звук.
Внимавах да не направя някое внезапно движение, с което да привлека вниманието му и лежах, пушейки. Когато успях да спра да мисля за него се запитах какво ли правеше Кермън.
Учудваше ме как беше успял да убеди Лесуейс, че пише за душевни заболявания и заподозрях, че Пола имаше нещо общо с това. Поне сега знаеха какво е положението. Знаеха, че Анона Фрийдландър е в сградата. Знаеха за вратата в края на коридора и за решетките на прозорците. Едното от двете препятствия трябваше да бъде преодоляно, за да могат да ме освободят. Само че как щяха да го направят — това беше проблемът.
Около четири и половина вратата се отвори и младо момче в бяла униформа, подобна на тази на Бланд, влезе с поднос за чай. Фигурата му беше слаба, длъгнеста и мършава. На продълговатото му слабо лице беше изписано сериозното, съсредоточено изражение на кон по време на състезание. Не че не приличаше на кон. Имаше широка горна устна и големи зъби, които направо натрапваха това сравнение. Нямаше да се изненадам, ако ми беше изцвилил. Не го направи, а вместо това ми се усмихна.
— Аз съм Куел — представи ми се той и остави подноса на нощното шкафче. — Вие сте мистър Сийбрайт, нали?
