— Една жена на име Юдора Дру бе убита по заповед на мъжа ви. Аз бях отвлечен, отсреща има едно момиче, което също смятам, че е било отвлечено: Анона Фрийдландър. И още, да не забравяме сестра Гърни.
Месестото й лице се озари от хитра усмивчица.
— Той няма нищо общо с всичко това. Той мисли, че мис Фрийдландър е моя приятелка, която е изгубила паметта си.
— Предполагам, че си мисли, че и аз съм ваш приятел? — отбелязах саркастично.
— Не точно мой, но приятел на мой приятел.
— Ами Юдора Дру?
Мисис Салзър вдигна рамене.
— Нямаше късмет, това е. Искаше пари и аз пратих Бени да я вразуми. Той го е взел прекалено присърце.
Почесах устата си с нокът и я загледах втренчено. По-скоро почувствах, отколкото осъзнах, че казваше истината.
— Къде е сестра Гърни?
— О, случи й се нещастие — отвърна мисис Салзър и отново хвърли поглед в книжната торбичка. Извади една слива, предложи ми я. — Искате ли? Ще ви бъде от полза, щом сте на легло.
— Не. Оставете сливите. Какво й се случи?
Лицето отново стана безизразно.
— О, ами слизаше по аварийната стълба и се подхлъзна. Качих я в колата, но мисля, че трябва да си бе счупила врата. Не знам защо, но изглежда много се страхуваше от мен.
Изсъсках през зъби:
— Какво направихте с нея?
— Оставих я в някакви храсти сред пясъка. — Отхапа от една слива и махна неопределено към прозореца. — Ей там, в пустинята. Нищо друго не можех да направя.
Прокарах пръсти през косата си. Може би беше луда, помислих си или може би аз бях луд.
— Вие ли уредихте да се озова тук?
— Ами да — отвърна тя, като се облегна на вратата. — Виждате ли, д-р Салзър не разбира нищо от медицина и от душевни заболявания, но аз разбирам. Бях свикнала да имам много пациенти, но нещо се случи. Не си спомням какво. Д-р Салзър купи това място заради мен. Прави се, че той го ръководи, но всъщност аз върша цялата работа. Той е само подставено лице.
— Не, не е — рекох. — Подписал е смъртния акт на Макдоналд Кросби. А е нямал правото. Няма диплома.
— Много грешите — спокойно отвърна тя. — Аз го подписах. По някаква случайност инициалите ни са едни и същи.
— Но той е лекувал Джанет Кросби от злокачествен ендокардит — възразих. — Д-р Бюли ми каза.
— Д-р Бюли е сгрешил. Д-р Салзър случайно беше по една моя работа в къщата на Кросби, когато момичето почина. Казал е на д-р Бюли, че аз съм я лекувала. Д-р Бюли е стар човек и е малко глух. Не го е разбрал правилно.
— Защо изобщо са го извикали? — добавих. — Защо вие не сте подписали акта, след като вие сте я лекували?
— Точно тогава отсъствах от града. Мъжът ми е постъпил правилно, като е повикал д-р Бюли. Винаги постъпва правилно.
— Чудесно — рекох. — Тогава ще е по-добре да ме пусне да си отида.
— Той мисли, че сте опасен — каза мисис Салзър и отново надзърна в пликчето. — И вие сте такъв, мистър Малой. Знаете прекалено много. Мъчно ми е за вас, но наистина не трябваше да се намесвате. — Вдигна поглед и ми се усмихна глуповато. — Страхувам се, че ще трябва да останете тук и не след дълго разсъдъкът ви ще започне да отслабва. Нали разбирате, хората, на които непрекъснато им бият наркотици, често стават слабоумни. Забелязали ли сте?
— Това ли ще ми се случи?
Тя кимна.
— Боя се, че да, но не искам да си мислите лоши работи за д-р Салзър. Той е такъв прекрасен човек. Затова ви казах и толкова много неща. Повече, отколкото трябваше, наистина, но това е без значение. Вие няма да излезете оттук.
Тя започна да се отдалечава толкова тихо, колкото се беше появила.
— Ей, не си отивайте — викнах, като се надигнах в леглото. — Колко ви плаща Морийн Кросби, за да ме държите тук?
Избледнелите очи малко се ококориха.
— Но тя не знае — отвърна. — Това няма нищо общо с нея. Мислех, че сте наясно. — И се отдалечи досущ като изморен призрак след дълъг и изтощителен период на скиталчество.
IV
След ваната Хопър беше в по-добро настроение и докато закусвахме го попитах дали някога се е опитвал да избяга.
— Нямам къде да отида — отвърна той и повдигна рамене. — Освен това на глезена ми има белезници, захванати за леглото. Ако леглото не беше приковано към пода, може би щях да опитам.
— Какво общо има леглото? — попитах, като мажех конфитюр върху тънка филийка. Не беше лесно с една ръка.
— Резервният ключ за белезниците се пази в най-горното чекмедже — обясни ми той и посочи един шкаф с чекмеджета до отсрещната стена. — Държат го там в случай, че стане пожар. Ако можех да преместя леглото, щях да мога и да го взема.
Подскочих едва ли не до тавана.
— Какво! В онова чекмедже там?
— Точно така. Никой не би трябвало да знае, но видях веднъж Бланд да го взема оттам, когато си беше загубил ключа.
Прецених разстоянието между долния край на леглото ми и шкафа с чекмеджетата. Бях по-близко, отколкото Хопър. Реших, че ако бях завързан за глезена бих могъл и да го достигна. Щеше да ми струва доста усилия, но все пак заложих на това, че бих могъл да го направя. Обаче с тези белезници на ръката ми всичко ставаше невъзможно.
— Защо твоите белезници са на крака, а моите — на ръката? — попитах.
— Първо ги бяха сложили на китката — отвърна Хопър равнодушно и бутна подноса си настрани, — но ми беше неудобно да чета, така че Бланд ги премести. Ако го помолиш, ще премести и твоите. Нали нямаш нищо против да спрем да говорим? Искам да продължа книгата.
Не, нямах нищо против. Изобщо не възразявах. Бях развълнуван. Ако успеех да убедя Бланд да освободи китката ми, можех да се добера до ключа. Тази мисъл ме занимаваше през целия следващ час.
Бланд влезе няколко минути преди единайсет. Носеше огромна ваза с гладиоли. Сложи я върху шкафа с чекмеджетата и се отдръпна назад да й се полюбува.
— Хубави са, нали? — отбеляза той и се усмихна. — Заради съветниците е. Странно е колко си падат по цветята тия хора. Последният път дори не погледнаха пациентите, само ходеха нагоре-надолу и ахкаха за цветята.
Той вдигна подносите от закуската, отнесе ги нанякъде и почти веднага се върна. Огледа ни критично, изпъна чаршафа на Хопър, приближи се до мен и ми оправи възглавницата.
— Сега гледайте да стоите кротко — нареди той. — За Бога, не разхвърляйте. Нямаш ли си книга? — попита ме.
— Не си ми дал.
— Трябва да имаш книга. Това е още една от прищевките на тия шемети. Обичат да виждат пациентите да четат.
