Лежах неподвижно във ваната с безизразно лице. Сестра! Дали не беше изчезналата сестра, за която ми беше споменал Мифлин? Вероятно беше.
— Казва се Анона Фрийдландър — прав ли съм? — изстрелях.
Бланд се изненада.
— Откъде знаеш?
— Детектив съм — отвърнах тържествено.
Бланд се ухили, седна на една табуретка до ваната я запали цигара.
— Хайде, действай, малкия. Не мисли сега за детективството. Имам много неща да върша. — Хвърли завеяно клечката във водата.
— Какво му има на Хопър? — смених аз темата. — Защо е тук?
— Хопи е много специален случай — отвърна той и поклати глава. — Има определени периоди в месеца, когато дори аз не се приближавам до него. Не би го повярвал така като го гледаш, нали? Голям измамник е. Ако не бяха парите на стареца му, щеше да е в затвора. Убил е едно момиче: разкъсал гърлото й със зъби. Ще остане тук до края на дните си. Човек никога не може да бъде спокоен с него. Когато е в лошо настроение, той е убиец. Единият ден си е съвсем наред, на следващия е опасен като тигър в гладна стачка.
Започнах да се чудя дали Бланд можеше да бъде подкупен.
— Какво ще кажеш за една цигара? — попитах, отпускайки се във водата. — Не бих отказал.
— Разбира се, малкия. Стига да се държиш добре, ще се отнасям към теб като към роден брат. — Той извади пакет „Лъки Страйк“, даде ми една цигара я ми я запали. — Отначало всички вие се опитвате да се правите на много важни и да създавате неприятности. Послушай ме и не го прави. Имаме начини да се справяме с тези неща. Само го запомни.
Глътнах дима. Не беше толкова приятно, колкото очаквах.
— Колко време, според теб, ще ме държат тук?
Той извади от джоба си дълъг пощенски плик и изтръска пепелта в него, после го сложи до ваната, за да мога и аз да го използвам.
— Като ти гледам документите, малкия, тук си завинаги.
Реших да опитам.
— Какво ще кажеш да спечелиш сто долара?
— Като направя какво? — малките очички застанаха нащрек.
— Нещо много лесно — да се обадиш на един мой приятел.
— И какво да му кажа?
Само че беше се съгласил малко прекалено бързо и твърде лесно. Погледнах го изпитателно. Подигравателната усмивка го издаде. Разиграваше ме.
— Няма значение — отвърнах, потопих цигарата във водата и сложих мократа угарка в плика. — Забрави го. Дай ми сега една кърпа.
Даде ми.
— Не се дръж така, малкия. Бих могъл да го направя. Сто долара няма да ми се отразят зле. Какъв е номерът?
— Забрави за това — повторих.
Той седеше и ме гледаше с усмивка на лицето и залепнал за долната му устна фас.
— Може би ще решиш да вдигнеш цената — предложи той. — Виж за петстотин…
— Изкарай го от онова, което наричаш свой акъл и толкова — рекох и облякох пижамата си. — Някой ден ще се срещнем в по-равностойни позиции. С нетърпение ще чакам този момент.
— Добре, малкия. Мечтай си, щом искаш. На мен какво ми пука? — каза той, отвори вратата и надникна навън. — Хайде. Трябва да се заема с Хопи.
Нищо не се случи в отсрещната баня, когато минавах по коридора. Ваната ми се беше отразила добре. Ако бе имало някаква възможност да мина през онази врата, щях да се възползвам. Но вече бях започнал да осъзнавам, че ще трябва да действам много търпеливо. Нарочно вървях бавно, облегнат на ръката на Бланд. За колкото по-слаб ме мислеше, толкова повече щях да го изненадам, когато дойдеше време да действам.
Легнах на леглото и покорно му позволих да сложи белезниците.
Хопър каза, че не иска вана.
— Хайде, малкия, така не се прави — укори го Бланд. — Тази сутрин трябва да изглеждаш добре. В единайсет ще имаме официално посещение. Следователят Лесуейс ще дойде да говори с теб. — Той ме погледна и се ухили. — Ще говори и с теб също. Всеки месец градските съветници идват да видят перковците. Не че обръщат кой знае какво внимание на онова, което смахнатите им казват, но идват и понякога дори слушат. Само че не им разправяй ония работи за убийството, малкия. Вече са го чували. За тях ти си още един луд сред лудите, нищо повече, и няма да имаш никаква полза.
Той убеди Хопър да стане от леглото и двамата се отправиха към банята. Останах сам. Лежах в леглото, гледах шестте ясно очертани сенки на отсрещните стени и мислех. Значи следователят Лесуейс щеше да дойде. Е, това все пак беше нещо. Както спомена Бланд, нямаше особено смисъл да му казвам, че Салзър е отговорен за убийството на Юдора Дру. Беше прекалено невероятно, прекалено трудно за вярване, но ако ми се отдадеше възможност, щях да му дам тема за размисъл. За първи път, откакто бях в този капан, почувствах лека надежда.
Изведнъж вратата леко се отвори и аз вдигнах поглед. Не се виждаше никой. Вратата се отвори широко и си остана така. Наклоних се напред и погледнах към празния коридор, като отначало си помислих, че вятърът я е отворил, но после си спомних, че бях чул изщракване на ключалката, когато Бланд и Хопър излезнаха.
Чаках, гледах отворената врата и се вслушвах. Нищо не се случи. Не чувах нищо и понеже знаех, че някой е отворил тази врата, изведнъж усетих, че се изнервям.
След известно време, което ми се стори цял век, чух шумолене на хартия. Сред пълната тишина то прозвуча като трясък на гръмотевица. После зърнах някакво движение и пред очите ми се появи жена.
Тя застана на прага, в ръцете си държеше хартиена торбичка, уморените й очи бяха празни и безизразни. Гледаше ме втренчено, с не по-голям интерес, отколкото, ако бях мебел и ръката й бръкна наслуки в торбичката. Да, сто процента това беше тя: жената, която ядеше сливи и нещо повече — тя продължаваше да яде сливи.
Гледахме се доста дълго време. Челюстите й се движеха бавно и ритмично, докато сдъвкваха сливата. Изглеждаше доволна и щастлива като крава, преживя-ща храната.
— Здравейте — казах и се ядосах, че гласът ми беше прегракнал.
Дебелите й пръсти потърсиха слива, намериха една и я извадиха навън.
— Това е мистър Малой, нали така? — рече тя любезно като жена на свещеник, която се запознава с нов член на паството.
— Точно така — отвърнах. — Последния път, когато се видяхме, нямахме време да се опознаем. Коя сте вие?
Тя подъвка още малко, изплю костилката в свитата си длан и я пусна в торбичката.
— Ами, аз съм мисис Салзър — отвърна.
Трябваше да се сетя. Наистина, не би могла да е никоя друга.
— Не искам да навлизам в лични неща — казах, — но харесвате ли съпруга си, мисис Салзър?
Неопределеното изражение изчезна, за да отстъпи място на учудването, а после на гордостта.
— Д-р Салзър е прекрасен човек. Няма друг като него на този свят — отвърна тя и обърна към мен меката си кръгла буза.
— Жалко. Значи ще ви липсва. Дори в пашите съвременни затвори все още разделят съпрузите от съпругите им.
Неопределеното изражение се появи отново.
— Не разбирам за какво говорите.
— Е, би трябвало. Ако не бутнат съпруга ви в газовата камера, ще му дадат двайсет годинки. За отвличане и за убийство присъдата е такава.
— Какво убийство?
