заповедите му. А може би, помислих си, дори щеше да е по-добре да бяха ме убили, отколкото да прекарам остатъка от дните си в тапицирана килия като тази.
Я се стегни, Малой, рекох си. Я ела на себе си! Добре, фраснали са те по главата и ако се съди по особеното усещане в мозъка и в устата ти, явно са те натъпкали с цял бидон наркотици, но това не е извинение да се паникьосваш. Пола и Кермън ще те измъкнат от положението. Дръж се и не се разкисвай, докато го направят.
Неочаквано и тихо вратата се отвори и влезе нисък мургав мъж. Раменете му бяха като на горила Кръглото му, покрито с лунички лице, беше изкривено в за-учена, нищо не значеща усмивка. Беше облечен с бяло, късо до кръста сако, бял панталон и бели обувки с гумени подметки. Носеше покрит с кърпа поднос и се движеше тихо и леко като падащо на пода перо.
— Здравей, Хопи — поздрави той, като остави подноса на една маса до вратата. — Как си? Успя ли да научиш нещо от тази книга?
Хопър махна с ръка по посока на леглото ми.
— Мистър Сийбрайт вече е с нас — обади се той.
Бланд — защото това трябва да беше Бланд — се приближи до долния край на леглото ми и ме погледна. Усмивката все още беше на лицето му — малко по-широка, ако може така да се каже. Зеленикавите му очи бяха твърди, студени и остри като буци лед.
— Здравей, малкия — рече той. Имаше странен шепнещ глас: дрезгав и потаен, сякаш нещо с ларингса му не беше наред. — Аз съм Бланд. Ще се грижа за теб.
Усетих, че се вкопчвам в чаршафа, но се спрях. Спокойно, казах си. Отпусни се. Не пресилвай нещата.
— Здрасти — отвърнах. Гласът ми звучеше изтегнато като струна на пиано. — Няма защо да се грижиш за мен. Къде е Салзър? Искам да говоря с него.
— Доктор Салзър, малкия — смъмри ме Бланд. — Не проявявай неуважение. — Той намигна бавно и продължително на Хопър. — Ще го видиш утре.
— Искам да го видя сега — настоях.
— Утре, малкия. Докторът има нужда и от свободно време. Ако ти трябва нещо, обърни се към мен. Аз съм шефът на този етаж. Каквото аз наредя, това става.
— Искам Салзър — възразих, като се опитвах да контролирам гласа си.
— Утре, малкия. А сега се успокой. Ще ти сложа една мъничка инжекция и ще заспиш.
— Той си миели, че е детектив — рече Хопър и се намръщи — Казва, че д-р Салзър е убил някого.
— Много неучтиво, но какво значела има? — отвърна Бланд и извади една спринцовка от опаковката й.
— Разбира се, че има значение. Това са халюцинации — настоя ядосано Хопър. — Така пише в книгата. Не разбирам защо трябва да бъде при мен. Това не ми харесва. Може да е опасен.
Бланд се изсмя високо.
— Забавно е човек да го чуе от тебе. Хайде, затваряй си устата, малкия. Имам да върша много работа. — Той сложи иглата и напълни спринцовката с безцветна течност.
— Ще се оплача на д-р Салзър — заплаши Хопър. — На баща ми няма да му хареса.
— Много му здраве на баща ти, а още повече пък на теб — отвърна нетърпеливо Бланд и се приближи до мен. — Добре, хайде, дай си ръката — дясната.
Рязко седнах в леглото.
— Няма да ми сложиш това — възпротивих се остро.
— Не се дръж така, малкия. Доникъде няма да те докара — предупреди ме Бланд. Заучената му усмивка стана по-широка. — Легни назад и се успокой.
— Не, няма да го направиш — повторих.
Той хвана китката ми с дясната си ръка. Късите му дебели пръсти стегнаха кожата ми като менгеме.
— Ако искаш да бъде с лошо — рече той и приближи червендалестото си луничаво лице до моето, — нямам нищо против.
Напрегнах бързо мускулите си, като се надявах да се освободя, но вместо това едва не си счупих ръката. Засилих се напред, опитвайки се да го ударя с рамо в гърдите, но и това не помогна.
Той продължи да ме стиска, като се усмихваше и изчакваше какво още ще направя. Не го накарах да чака дълго, опитах се да изритам чаршафа и да освободя краката си, но това също се оказа невъзможно. Чаршафът беше здрав като брезент и беше подпъхнат под дюшека, така че не можеше да бъде измъкнат.
— Свърши ли, малкия? — попита той почти весело. — Сега ще пъхна иглата в теб и ако се съпротивляваш, тя ще се счупи в тялото ти, така че внимавай какво правиш.
Скръцнах със зъби и се оттласнах силно назад, той изгуби равновесие, препъна се, но моментално се овладя и усмивката му изчезна.
— Значи си мислиш, че си много силен? — прошепна той. — Добре, малкия, дай да видим колко си силен.
Започна да извива ръката ми. Съпротивлявах се, но то беше все едно да се бориш с парен валяк. Беше много, много як, невероятно як и ръката ми бавно се изви назад. По гърба ми изби студена пот. Докато се борехме, дъхът излизаше със свистене от гърдите ми.
Стегнах се и се надигнах на няколко инча. Бланд също бе започнал да диша тежко. Може би ако имах възможността да включа цялата си тежест в битката, щях да го надвия, но седнал в леглото с една вързана ръка и крака, стегнати от чаршафа, нямах никакъв шанс срещу силата и тежестта му.
Той ме накланяше напред инч по инч, а аз продължавах да се съпротивлявам за всеки инч. Ръката ми бавно беше извита назад и той я притисна към лопатката ми. Не усещах болките. Само да можех, щях да го убия. После почувствах острото убождане на иглата и той отстъпи назад, като пусна ръката ми.
Лицето му беше потно, дишането — тежко. И за него не беше лесно.
— Ето че свършихме, малкия — изпъшка той. — Търсеше си го и си го получи. Ако не бях толкова добър, щях да ти счупя ръката.
Опитах се да го цапардосам, но ръката ми не се подчини. Не знам какво ми беше бил, но то действаше бързо. Червендалестото, луничаво, омразно лице започна да избледнява. Стените на стаята се разпаднаха. Зад лицето и стените се появи дълъг черен тунел.
III
Отворих очи.
През затъмнените прозорци влизаше бледа слънчева светлина и сянката на решетките падаше върху срещуположната бяла стена: шест ясно очертани линии, които ми напомняха, че съм затворник.
Бланд се движеше тихо из стаята с парцал в ръка и съсредоточено изражение върху луничавото си лице. Избърса праха навсякъде; нищо не убегна от вниманието му.
Хопър седеше в леглото си и четеше книга. Лицето му беше ядосано и намръщено и той не обръщаше никакво внимание на Бланд, дори когато той избърса нощното му шкафче.
Бланд приближи към мен и избърса нощното ми шкафче. Очите ни се срещнаха и заучената усмивка на лицето му се разтегна.
— Здравей, малкия — поздрави ме той. — Как се чувстваш?
— Чудесно — отвърнах и се надигнах в леглото. Дясната ръка и рамото ме боляха, на китката ми все още личаха отпечатъци от дебелите му пръсти.
— Много добре. След няколко минути ще дойда с приборите за бръснене. После ще можеш да се изкъпеш.
„Това означава, че ще ми махне белезниците“, помислих си.
Бланд изглежда разбра какво се върти в глава-та ми.
— И виж какво, малкия, да си нямаме неприятности — рече той. — Не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш оттук. Не можеш. Наоколо има още няколко като мене. Вратата към стълбището е заключена, на всички прозорци има решетки. Питай Хопи. Той ще ти каже. Когато дойде тук, Хопи ни създаде неприятности — опита се да избяга, само че не стана.
