по комара…
Очите на Келс отново пробягаха по Лорели.
— Ама вие не се ли познавате? — направи се на изненадан Дюк. — Аз защо съм останал с такова впечатление? Това е Лю Келс — обърна се той към Лорели, която неволно отстъпи крачка назад. — А това е Лорели. Не Лорели Монтгомъри, нито пък Лорели Спюък. Просто Лорели. Излюпила се е от яйце.
— Приятно ми е — промърмори Келс, извади клечка за зъби от джоба на жилетката си и я навря в устата си.
— Страшно много забравя — поясни Дюк. — Само клечката може да го накара да си спомни, че току-що се е наплюскал. Откри ли нещо интересно из дупките, Лю?
Келс намръщено го изгледа, после каза:
— Нека дамата поседне на някоя маса да те почака — рече той — Искам да си поговорим.
— Не става — поклати глава Дюк. — Ние с нея имаме да вършим още доста неща тая вечер… Все такива, дето не търпят отлагане… Утре ще се видим.
— Искам да си поговорим — повтори с безизразно лице Келс.
Дюк се наведе и прошепна няколко думи в ухото му, очите на Келс смаяно се ококориха.
— Какво? — викна той. — Заговор срещу президента ли?
— Сам виждаш, че нямаме време за губене, Лю — приключи разговора Дюк.
— Аха — отвърна онзи, после се дръпна назад и огледа Лорели с такова внимание, че тя започна да се изчервява.
— Какво му прошепна на тоя тъпак? — попита на улицата тя.
— Едно от онези нещица, които мъжете предпочитат да пазят в тайна — потупа я по ръката той. — Няма значение, вече можеш да изчезваш. Но не забравяй предложението ми. Скоро ще бъда много зает, а ти сигурно ще съжаляваш, че си изпуснала влака… Чао! И внимавай Пол да не ти извие вратлето!
Още преди Лорели да успее да отговори, той вече тичаше към ъгъла, зад който го чакаше колата.
Седемнадесета глава
Сержант О’Мали беше разгърнал вестника на спортната страница и се опитваше да отгатне кой ще бъде поредният победител в конните надбягвания.
На дървената скамейка срещу бюрото му тихо си приказваха патрулните полицаи Стоун и Флеминг, които застъпваха на служба в десет часа.
О’Мали сгъна вестника с доволен вид и погледна към тях.
— Нещата изглеждат добре — съобщи им той. — Даже много добре.
— Днес на какво ще залагаш, сержант? — попита Флеминг.
— Едно конче на име Ел Нагани — отвърна О’Мали. — Шест към едно. Дюк ми го препоръча.
— Как ги познава, дяволът? — въздъхна Стоун. — Сигурно вади купища пари от надбягванията.
— Умно копеле — кимна О’Мали. — Само този месец съм изкарал двеста-триста долара, благодарение на него. Ако не ме беше шубе, можеха да са и хиляда.
— Това е дарба — рече Флеминг. — Де да имах и аз неговия късмет!
Стоун избърса нос с опакото на дланта си.
— Ти на това късмет ли му викаш? — попита той. — Тоя тип си използва главата както трябва, а и жокеите правят всичко възможно да спечелят, когато знаят, че Дюк е заложил на тях… Иначе лошо им се пише!
Всички се засмяха.
— Наистина е така — кимна О’Мали.
— Нещо ново за смъртта на онзи Тимсън, сержант? — попита Стоун.
— Капитанът се занимава със случая — поклати глава О’Мали. — Но ако питате мен, цялата работа ми намирисва…
Полицаите се спогледаха.
— Какво искаш да кажеш? — попита Флеминг.
— Калън ни прати да пасем… При това не го направи особено сполучливо…
— Значи според теб не става въпрос за самоубийство, така ли? — попита Стоун.
— Питай капитана. Той по-добре знае.
Отвън изскърцаха спирачки, миг по-късно в участъка се втурна Тод Корис.
Дребен и пъргав, Корис беше облечен в черен костюм, бяла риза и яркожълта вратовръзка. Чертите на лицето му бяха остри, очила в тънки сребърни рамки висяха на въздългия му нос.
— Добър вечер, господин Корис — любезно го поздрави О’Мали и на лицето му се появи мазна усмивка. — Какво ви води насам?
— Хич не ми е до любезности! — тросна се Корис. — Къде е Халахън?
— В кабинета си, сър — угоднически се надигна иззад бюрото О’Мали. — Да съобщя ли за вас?
Корис го бутна настрана и влезе в кабинета на полицейския началник.
О’Мали въздъхна и хвърли един поглед към патрулните ченгета.
— Ох, как ми се иска да спипам това копеленце! — гневно промърмори той и лицето му бавно почервеня. — Някой ден ще го направя и тогава Господ да му е на помощ!
Капитан Халахън вдигна глава, видя Корис и стана да го посрещне.
— Тази вечер не те очаквах — рече той и стисна ръката му. — Случило ли се е нещо?
— Още не, но всеки момент може да се случи! — изръмжа дребният мъж.
— Сядай — махна по посока на стола полицаят. — Една пура? — Ръката му се придвижи по посока на кутията върху бюрото.
— Не от тая трева — поклати глава Корис. — Дай една от онези, специалните.
Халахън се намръщи, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото си, после направи безуспешен опит да се усмихне.
— Май знаеш всичко за това заведение! — промърмори той.
Корис бръкна в кутията, която му бе предложена, избра си една пура и отхапа крайчето й.
— Казвай сега какво става! — нареди той, след като изплю парчето тютюн на пода.
Халахън седна на мястото си, изчака го да запали и рече:
— Чакам обаждането на господин Спейд. Докторът твърди, че Тимсън е бил убит.
— Така ли? — изпусна тънка струйка дим Корис. — Как го е разбрал?
— Смъртта е била причинена от удар в задната част на главата, а гърлото му е било прерязано няколко часа след настъпването й — загрижено отвърна Халахън.
— Ти едва ли приемаш сериозно заключенията на доктор Голдстин… — проточи Корис.
— А защо да не ги приемам сериозно? — втренчи се в него Халахън — Та той е съдебен лекар!
— Не знам — поклати глава Корис. — За мен Тимсън се е самоубил… Мисля, че и господин Спейд е на това мнение.
— Виж какво пише в заключението на Голдстин — размърда се в стола си Халахън и извади няколко листа хартия — Ето…
— Вече имаш рапорта, така ли? — попита Корис. — Я дай да го видя.
Халахън му подаде папката.
Корис потъна в четене, а полицейският началник притеснено мълчеше Така изтекоха десетина минути.
— Тоя трябва да е луд! — промърмори накрая Корис, впи очи в лицето на Халахън и бавно скъса папката със заключението на патолога.
— Какво правиш? — скочи на крака полицаят.
— Сигурно не искаш едно неправилно медицинско заключение да попадне в неподходящи ръце! — хладно му се усмихна дребният мъж. — Нали така, Халахън?
— Ти го скъса! — зяпна насреща му полицаят. — Скъса един официален документ!
— Нося ти друг — успокои го Корис, извади лист хартия от вътрешния си джоб и го плъзна върху бюрото.
Халахън бавно го взе. Беше чек за пет хиляди долара на негово име, подписан от Корис.
