три седмици ти ги връщам обратно. Какво ще кажеш?
Елмър замислено го погледна.
— Щом ще ги връщаш, нещата се променят — промърмори накрая той. — Но не мога да разбера каква битка ще водиш…
— Това не те интересува — отвърна Дюк и се изправи. — Хайде, Елмър, нямаме време за губене.
— Не даваш на човек дори да се нахрани както трябва! — оплака се Елмър, но послушно стана на крака. — Скъпо ще ти струва тая работа, Дюк!
— Давам един бон, амунициите отделно — спокойно отвърна Дюк. — Нито цент повече и хич не се опитвай да ме работиш за патроните! Иначе ще ти отмъкна съпругата!
— Както кажеш — промърмори Елмър и на лицето му се появи доволна усмивка И друг път беше правил сделки с Дюк, знаеше, че може да му има доверие — Аз ли ще ги товаря?
— Ще направиш повече от това — поясни Дюк. — Ще ги натовариш в твоята кола и ще ги закараш в Пиндърс Енд, предградието на Феървю. Знаеш ли къде се намира?
— В Пиндърс Енд ли? — учудено го изгледа Елмър. — Но защо там?
— Стига с твоите въпроси! — ядоса се Дюк. — Отиваш там и търсиш един тип на име Кейси. Ще му кажеш, че аз пращам пушкалата, а той да се готви за неприятности. Никой да не припарва натам, с изключение на ченгетата. Разбра ли?
Елмър се почеса по главата.
— По всичко личи, че здравата си затънал — промърмори той. — Ами ако ченгетата докопат тоя арсенал? Ще идентифицират оръжието и веднага ще почукат на моята врата!
— Няма, престани с твоите притеснения — успокои го Дюк. — Кейси е умно копеле, няма да позволи на ченгетата дори да се доближат до оръжието.
— Това никак не ми харесва — въздъхна Елмър. — Ама нали съм си глупак и не мога да ти отказвам…
— Чудесно. Сутринта ще ти пратя чека. Става ли?
— Само това липсва — изсумтя Елмър. — Досега не си ми правил номера, но предпочитам в брой… Не ги обичам тези чекове!
— Нямаш проблеми — отвърна Дюк. — Сега трябва да бягам, Елмър. Оставям всичко в твои ръце. Побързай, защото онези момчета имат нужда от стоката!
— Не бързай толкова — отвърна дангалакът. — Трябва да ми помогнеш да натоварим амунициите. Вече не съм толкова млад…
— Роуз ще свърши тая работа — плесна го по мършавия гръб Дюк и се върна обратно в кухнята. — Роузи, помогни на твоя язовец — извика той. — Аз трябва да изчезвам! — Сипа си няколко капки от черната бутилка, глътна ги наведнъж и доволно въздъхна: — Страшно е! Някой ден ще отскоча да довърша това шише!
— Ще ти го запазя — обеща Роуз.
— Цяла нощ ли ще си шепнеш с тоя нехранимайко? — обади се откъм коридора Елмър. — Ела да ми помогнеш да изнесем тези сандъци!
— Пак ще се видим — махна с ръка Дюк и потъна в мрака зад къщата.
На няколко крачки от колата си рязко спря и ръката му се плъзна към кобура на пистолета. В близкия вход се спотайваше неясна фигура. Крачка напред и светлината на уличната лампа проблесна върху сребърните копчета. Дюк пусна пистолета.
Халахън се приближи с нехайна походка, на лицето му играеше мазна усмивка.
— Ти ли си това, Дюк?
— За теб съм господин Дюк, ченге — отвърна Дюк и отвори вратата на колата си.
— Какво правиш тук?
— Кой, аз ли? — изгледа го продължително Дюк. — Бях на гости на една дива розичка…
— Какво?
— Не си ли виждал госпожа Робъртс? Хубава мадама… Омъжена е за един старчок… Отскачам тук от време на време. Не знаеше това, нали?
Халахън потърка брадичката си и попита:
— Къде е Калън?
— Нямам представа, ченге — отвърна Дюк. — Или си е у дома, или е излязъл с една дама… Човек никога не може да знае какво правят младите…
— Мислех си за случая Тимсън — промърмори началникът на полицията. — Нещо не ми харесва…
— Това си е твой проблем, ченге — отвърна Дюк. — Не мога да ти помогна, имам си друга работа… Забрави го тоя Тимсън. Не си заслужава да мислиш толкова много за човек, който е в състояние сам да си пререже гърлото…
— Белман ти е приятел, нали?
Очите на Дюк леко се присвиха. Значи Халахън вече е разбрал за убийството, светкавично прецени той.
— Грешиш — отвърна той. — Никога не ми е бил приятел.
— Случайно да си се отбивал в „Шез Пари“ тая вечер?
— Само надникнах. Размених няколко приказки с Келс Не е лошо момчето…
— И не си се виждал с Белман, така ли?
— Не съм — поклати глава Дюк и притеснено се запита дали не е оставил някакви отпечатъци в кабинета.
— Сигурен ли си?
— Я кажи какво става! — сопна се Дюк. — Хайде, бъди мъж и изплюй камъчето! Какво искаш да знаеш за Белман?
— Мъртъв е — тихо рече Халахън.
— Мъртъв ли? — изгледа го Дюк. — Някой го е застрелял?
— Самоубийство — изплю се в канавката Халахън. — Така казва гарванът… Двама души за дванайсет часа, май е заразително…
— Много странно — рече Дюк, наистина озадачен. — Не ми се вярва човек като Белман да се самоубие…
— Не ти се вярва, значи — рече Халахън и заби палци под колана си. — На мен също, но самоубийството си е факт…
Изгледа продължително Дюк, после бавно се обърна и започна да се отдалечава.
Дюк го изчака да си отиде и завъртя стартерния ключ.
Сега трябва да открия Клеър, помисли си той. Да я открия на всяка цена! Отлепи се от тротоара и започна да прехвърля в съзнанието си местата, които трябва да провери. В тая работа вероятно ще се наложи да прибегна до услугите на Келс, въздъхна той.
Деветнадесета глава
Лорели тихо открехна вратата и надникна в дневната.
Джо се беше изправил до угасналата камина и увиваше с бинт китката си. Дочул проскърцването на вратата, той пусна бинта и се хвана за задния джоб.
— Какво ти става? — попита с тих глас Лорели. — Да не те е хванала нервата?
Джо тикна пистолета обратно в джоба си, наведе се да вземе бинта и рече:
— Я ми помогни.
— Пол прибра ли се? — пристъпи навътре Лорели.
— Не.
— Какво си направил? — посегна към китката му тя, но той рязко се дръпна.
— Внимавай — рече. — Едва успях да спра кръвта.
Тя пое бинта и забеляза, че ръката му леко трепери. Лицето му беше бледо и покрито с лепкава пот, очите му трескаво блестяха.
— Я седни — рече Лорели. — И кажи какво се е случило.
