Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко…
Първа глава
Феървю умираше. Някога беше малко, но проспериращо градче с две големи фабрики за ръчни инструменти, които даваха хляб на всички, но днес тези златни години бяха безвъзвратно отминали. За това се погрижи индустриализацията и скоро фабриките на Феървю се оказаха безнадеждно изостанали от модерните заводи, които никнеха като гъби в района.
Основна причина за упадъка на Феървю се оказа Бентънвил — един град с динамично развиваща се промишленост, който се намираше на около петдесет километра оттук и беше силно привлекателен за младите хора със своите ярко осветени магазини, удобни евтини жилища, бързи тролейбусни линии и кипяща търговска дейност.
Младите хора на Феървю предпочитаха да живеят и работят в Бентънвил, а някои от тях заминаваха още по на север, чак в Ню Йорк. Бентънвил привлече към себе си всички, които се занимаваха с модерен бизнес, за Феървю останаха само малките и забутани магазинчета, които едва кретаха.
Феървю се превърна в един град на поражението. Това личеше навсякъде — в паянтовите сгради с олющена мазилка, в разбитите улици, в качеството на стоките, наредени по витрините на магазините. Населението му се състоеше предимно от възрастни хора, които отдавна се бяха оттеглили от активна дейност и искаха да доизживеят дните си тук, с остатъка от бързо топящите се скромни спестявания. Упадъкът личеше не само от занемарените сгради, но и от тълпите безработни, които висяха по ъглите — апатични и безразлични към всичко.
Все пак в градчето все още проблясваше искрица живот Този факт се дължеше не толкова на някаква предприемчивост, колкото на безгрижието на Филип Харман — някогашния цар на Феървю, който отдавна бе заминал да търси по-богати пасища.
Преди около десет година, когато Феървю все още беше в разцвета си, този Харман бе основал местен вестник Той представляваше седмично издание от осем страници и предназначението му беше да налага на местните жители политическите, моралните и религиозните възгледи на Харман.
Но „Кларион“ получи истинска популярност едва след като Харман напусна града и прехвърли правата за издаването му заедно с известни средства за бъдещите няколко години върху Сам Тренч, дотогава главен редактор.
Годините си течаха и Харман положително би прекъснал финансовите инжекции за това издание, ако отдавна не беше забравил за него. Но в банката продължаваха да постъпват суми за ежемесечната му издръжка и „Кларион“ държеше глава над водата, използвайки небрежността на богатия си основател.
Редакцията на вестника беше толкова безлична, колкото и самият той Три канцеларии и приемна. Съставът й включваше Сам Тренч, репортерът Ал Барнс, три доста некомпетентни чиновнички и Клеър Ръсел.
Клеър беше основният двигател на „Кларион“, около нея се въртеше всичко — редакцията, личният състав, самото издание. Тя беше човекът, който поддържаше малката искрица живот в този вестник.
Тук я покани Харман. Преди три години тя положително би се изсмяла на предложението му, но преди три години беше водещ репортер на „Канзас Сити Трибюн“.
Кариерата на Клеър беше наистина забележителна. Започнала като стенографка при главния редактор на „Канзас Сити Хералд“ едва седемнайсетгодишна, тя скоро открила, че притежава талант и желание да пише. Но шефът й имал доста консервативно отношение към жените репортери, затова тя се прехвърлила в „Трибюн“ и с успех започнала да списва страницата, предназначена за жените.
Работела упорито и всеотдайно и не след дълго си създала репутация на опитен и кадърен журналист. Преместили я на редакторска длъжност и скоро била една от водещите репортерки на вестника.
Бъдещето й изглеждало безметежно, навсякъде я сочели за пример на образцов репортер. Постепенно обаче поемала повече работа, отколкото можела да носи. Преумората, нередовното хранене и непрекъснатите дежурства взели своето. Разболяла се и дълго време останала на легло в малката си спалня, посещавана била единствено от възрастен лекар, който се отбивал да я наглежда два пъти седмично.
Когато най-сетне се върнала отново на работа, искрата вече я нямало. Повече не можела да издържа на прекомерното натоварване и безкрайните дежурства.
Редакторът изпратил да я повикат и любезно я помолил да си намери по-лека работа. Тя не направила сцена, вече била достатъчно мъдра и знаела как стоят нещата в света на журналистите. Видяла достатъчно хора, които изгаряли в професията си като нея. Събрала си багажа и напуснала Канзас Сити.
Филип Харман се запознал с нея в Бентънвил и я убедил да постъпи на работа в неговия вестник. Предложил й два пъти по-малка заплата от тази, която получавала в „Канзас Сити Трибюн“, но това било в реда на нещата. Защото тя била една провалила се журналистка, а и новият й вестник се движел в същата посока.
Клеър не се колебала дълго и още на следващата седмица започнала работа в „Кларион“. Днес, няколко месеца по-късно, тя с удоволствие си даваше сметка, че тиражът е скочил с цели две хиляди бройки след постъпването и, въпреки мрачната прогноза на Харман, според която след две години от „Кларион“ няма да има и следа.
Хората в редакцията я приеха без обичайната си апатия. Една от причините за това беше фактът, че във Феървю не бяха останали кой знае колко хубави момичета и Клеър беше приятна изненада за тях.
Тя беше мургава красавица с буйна черна коса и живи очи, а в работата си се проявяваше като самоуверена и умна професионалистка, на която всичко се отдава с лекота.
Главният редактор Сам Тренч моментално я оцени, тъй като цял живот бе търкал столовете на различни вестници. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да усети добрия репортер — така познавачите различават състезателния кон от обикновеното работно добиче.
Тренч беше тъжен и лишен от илюзии възрастен мъж. В годините на разцвета той се гордееше с работата си, гордееше се и с Феървю. А днес виждаше не само пукнатините във фасадата на градчето, но и тези в самото издание.
Ненавиждаше Бентънвил, ненавиждаше дълбоката му антисоциална същност и стремежа към бързо забогатяване на неговите жители, които съсипваха градчета като Феървю.
Бентънвил богатееше и се разрастваше прекалено бързо, със същите темпове се корумпираха и обществените му институции. Тренч знаеше добре, че корупцията беше проникнала дълбоко в политическата му система, че шепа влиятелни хора държат полицията в свои ръце, а самите те пък са в ръцете на могъща организация, която измъква огромни печалби от хазарта.
В Бентънвил имаше стотици игрални домове, на практика нямаше магазин без две-три игрални машини в ъгъла. Комар играеха всички, дори децата. Парите в обращение представляваха пълноводна река, а организацията правеше необходимото да разпалва хазартната страст у хората.
На върха на тази пирамида стоеше един мъж на име Тод Корис. Пряко подчинени на Корис бяха двайсетина безскрупулни личности, които имаха задължението да контролират игралните автомати и да събират данък „закрила“ от всички, които бяха достатъчно богати, за да бъдат изнудвани. Не на последно място сред тези задължения беше ежедневното „изтръскване“ на определен процент от печалбата на игралните домове в града.
Сам Тренч знаеше, че Корис е марионетка, зад която се крие истинският бос на рекета. Името му беше Вардис Спейд и това беше всичко, което се знаеше за него. Никой не знаеше откъде се е появил, никой не знаеше къде живее, никой не беше виждал лицето му.
Спейд закръгляше доходите на всички служители в полицията и великодушно позволяваше на местните политици да споделят част от печалбата му. Опозиция нямаше. Сам Тренч направи опит да атакува открито системата за хазарт в Бентънвил, но съответният брой на „Кларион“ беше конфискуван и унищожен от бандите на Корис. И Сам не посмя да опита отново.
Малко след пристигането си Клеър поиска да пусне серия от материали за хората, които дърпат конците на хазарта, но Сам твърдо й се противопостави.
Корис беше кратък и ясен относно позициите на „Кларион“.
— Не си пъхай носа в работите на Бентънвил и никой няма да те закача — изръмжа по телефона той. — Но ако в парцала ти се появи дори един ред срещу нас, ще имаш възможност да се порадваш на хубавичък
