В продължение на пет минути заровете се търкаляха върху зелената маса, Дюк ги гледаше с невиждащи очи. Пурата между зъбите му гореше равномерно, димът се плъзгаше нагоре и го караше да присвива клепачи.
Телефонът остро издрънча. Той го притегли към себе си, извади пурата от устата си и вдигна слушалката.
— Да — безизразните му очи се заковаха в насрещната стена.
— Дюк?
— Кой се обажда? — изкриви се в гримаса лицето му.
— Ти ли си Хари Дюк? — Гласът беше мек, с южняшки акцент.
— Аз съм — отвърна нетърпеливо Дюк. — Кой се обажда?
— Слушай внимателно — продължи жената. — Не се забърквай с Белман. Казвам ти го най-сериозно. Зарежи го, вземи си торбичката и замини някъде на юг. Ще бъде жалко да ти видят сметката…
Тихо изщракване сложи край на връзката и Дюк бавно остави слушалката върху вилката.
— А сега де! — промърмори той и се върна обратно на стола. Ръката му се протегна към заровете и несъзнателно започна да ги подхвърля във въздуха. После бутна стола назад, взе си шапката и излезе.
В задименото помещение отпред имаше няколко посетители. Наредени край широката маса, те яростно хвърляха заровете. Питър Калън забеляза Дюк и тръгна към него. Дюк се спря да види какво ще хвърли един от запотените играчи.
— Виж какво, Хари — рече Калън. — Искам да те запозная с моята приятелка.
— Каква приятелка? — попита унесено Дюк, очите му не се откъсваха от ярко осветената повърхност на масата.
— Събуди се, Хари — разтърси ръката му Калън. — Нима забрави? Вече седмици наред се опитвам да те притисна в ъгъла. Но този път няма да ми откажеш!
Дюк леко стисна пръстите му, извърна към него продълговатото си лице с груби черти, в момента смекчени от крива усмивка.
— Извинявай, мислех за нещо друго — рече. — Значи ще се запозная с приятелката ти, а? Казвай къде и кога, Пит.
— Ще се видим тук около осем. Предлагам да вечеряме заедно.
— Не става — поклати глава Дюк. — Влюбените птички искат да бъдат сами. Кажи къде ще вечеряте и аз ще отскоча за малко…
— Я не се прави на толкова изтънчен! — усмихна се Калън. — Не сме стигнали чак дотам. Казвай къде искаш да отидем.
— О’кей — изведнъж се съгласи Дюк. — Ще се видим в „Шез Пари“ — кръчмата на Белман. В осем и половина. Става ли?
— Чудесно — кимна Калън, после снижи глас и попита: — Онзи не беше ли Келс?
Дюк го стрелна с очи, приглади с пръст късо подстриганите си мустачки и кимна с глава:
— Келс беше.
— Голям мръсник! — разкриви лице Калън. — Ще ми се да го пипна в някоя тъмна уличка!
— Аз пък не бих го сторил — усмихна се Дюк. — Предпочитам в тъмната уличка да има някоя мадама… — После рязко смени тона и попита: — Горе ли е Шулц?
Калън кимна с глава.
— Отивам да поговоря с него — насочи се към стълбите Дюк. — Значи се разбрахме, така ли?
Калън се усмихна, кимна с глава и се върна при масата.
Дюк стигна горната площадка, спря да загаси пурата си и бутна остъклената врата, на която с избелели от времето позлатени букви пишеше:
Дебел и плешив, Шулц се беше настанил зад масивно бюро. Малките му очички бяха пъргави и твърд ди, на лицето му бе застинала мазна усмивка.
— А, Хари — рече той и дебелата му ръчичка махна по посока на близкия стол.
Дюк седна, кръстоса ръце над плоския си корем и отправи отегчен поглед към домакина.
— Как върви лапачката? — попита Шулц.
— Понатоварих се малко в „Силвър Уинг“ и „Кишибу“. Все се намира по някой балък да оправи сметките…
— И разчисти всичко, нали? — попита Шулц, докато побутваше към него кутия с пури.
— Разчистих — отвърна Дюк, без да обръща внимание на пурите. Очите му пробягаха по помещението и се върнаха върху лицето на Шулц.
— От Палоца може да излезе нещо — рече Шулц и извади от бюфета зад гърба си черна бутилка с две малки чашки.
— Без мен — отвърна Дюк. — Тоя задник е беглец от панделата…
Шулц напълни чашките с уиски и бутна едната по посока на Дюк.
— Добре де, никой не може да те насилва — рече. — Какво искаш?
Дюк се настани по-удобно на плюшената седалка и попита:
— От какво се плаши Белман?
— Белман ли? — прибра усмивката си Шулц. — Какво знаеш за него?
Пожълтелите от никотина пръсти на Дюк нервно забарабаниха по повърхността на бюрото.
— Някой го е вкарал в шубе — рече. — Помислих, че може би знаеш кой е…
Шулц хвана долната си устна с дебели пръсти, очите му станаха безизразни.
— Ако ме беше питал как се отглеждат цветя, може би щях да ти помогна — рече.
— Знам ги твоите цветя, Пол — усмихна се Дюк. — Не се опитвай да ме баламосваш, знаеш че не обичам…
Шулц не отговори.
Дюк почака малко, после попита:
— Възможно ли е да е Спейд?
Шулц затвори очи.
— Спейд ли? — рече той така, сякаш никога не беше чувал това име. — Не знам, Хари. За пръв път чувам, че Белман е бил вкаран в шубе…
— За пръв път чуваш и за Спейд, нали, Пол?
Шулц отвори очи колкото да провери дали посетителят му говори сериозно, после отново ги затвори.
— Е, за него съм чувал — отвърна той. — Кой не е чувал? Но това не означава, че…
— Нещо ми нашепва, че тоя бардак тук е собственост на Спейд — прекъсна го Дюк. — Но предполагам, че греша, нали?
Шулц се протегна към чашата си, опразни я до половината и отново потъна в стола си. Прилича на октопод с извит като на папагал клюн и очи като чинии, помисли си Дюк.
— Дълбоко грешиш — отвърна Шулц. — Заведението си е мое, купих го още преди пет години. Чудя се какво те кара да…
— Такъв си ми е мозъкът — отново го прекъсна Дюк. — Все си мисли погрешни неща… Майка ми много се тревожеше за мен, когато бях малък…
— За Белман също грешиш — продължи Шулц. — Никой не го е вкарал в шубе. Снощи го видях, изглеждаше съвсем спокоен.
— Мисля и аз да го видя — рече Дюк, опразни чашата си и се изправи. — Иска да се преместя в „Шез Пари“. Вярва, че глупаците ще се струпат около рулетката му само като ме видят там…
Ръката на Шулц спря движението си по посока на чашата, очите му се оцъклиха.
— Едно птиче ми каза, че това едва ли ще е най-умният ти ход — рече той.
— Да не би това птиче да е от женски пол и да говори с мек южняшки акцент? — внимателно го изгледа Дюк.
Шулц почти се задави с уискито си, Дюк си помисли, че ще получи удар. Но дебелият успя да се
