овладее.
— Няма такова нещо — промърмори той и устата му се превърна в тънка черта. — От къде на къде?
— Питам те, просто защото моето птиче говори така — ледено отвърна Дюк.
— На твое място щях Да забравя за Белман — рече Шулц. — Току-що си се натоварил с дебела пачка, защо не идеш да си починеш някъде? Лесно ще си наемеш хубаво жилище Иди някъде, където има много слънце и чист въздух!
Дюк се наведе напред и сложи длани върху бюрото.
— Слушай ме внимателно, Пол — рече мрачно той. — Искам да зная от какво се плаши Белман! Достатъчно дълго сме работили заедно, за да си правим номера! Не е ли така?
— Пак ти казвам, че всичко около него е наред — равно отвърна Шулц. — Теб не бих те лъгал, Хари.
— О’кей — изправи се Дюк. — Значи, мен не би ме лъгал… Ще поръчам да издълбаят тази мисъл върху надгробната ти плоча… Положително ще прогони червеите…
После излезе и затръшна вратата зад себе си.
Калън го посрещна край стълбата и попита:
— Имаш ли време да му ударим по едно, Хари?
Дюк погледна жълтия циферблат на големия часовник, който висеше на отсрещната стена, и поклати глава:
— Вече е шест и половина, искам да се прибера у дома. Ще се видим довечера при Белман.
— Измий си ушите, Хари — ухили се Калън. — Представил съм те като голяма работа.
— Ще си сложа дори и чиста риза — смушка го в ребрата Дюк и излезе на улицата.
Лъчите на залязващото слънце го накараха да присвие очи. Ама и аз водя един живот, рече си той. Цял ден съм наврян в разни опушени дупки, правя залози, въртя телефоните и търкалям кокалите! Сякаш съм пробит до дъно! На практика беше заделил хубава сумичка в банката и съвсем не му се налагаше цял ден да виси в малката стаичка, която използваше за офис. Но навикът е голяма работа.
Застана на ъгъла и махна с ръка на едно празно такси. Шофьорът рязко натисна спирачките и отби към тротоара. Дюк му даде един адрес в центъра на града и хлътна отзад.
Беше му горещо, чувстваше се уморен. Свали си шапката, облегна се назад и затвори очи.
Някак не му се искаше да приеме поканата на Калън, никак не го интересуваше приятелката му. Прие, само за да не го обиди.
Обикновено му беше скучно с мадамите, по които лудееха неговите приятели. Една от причините да се чувства самотен бе именно тази — голяма част от хората, с които беше близък, се женеха за тези мадами и това автоматически прекъсваше отношенията му с тях.
Обичаше Питър Калън, познаваше го много отдавна. Преди пет-шест години дори бяха съдружници. После на Дюк му писна да ходи на работа, създаде си известни неприятности с полицията и Калън започна да се безпокои. Дюк не го обвини за нищо, защото знаеше, че приятелят му е предпазлив по рождение и всъщност двамата бяха с твърде различен темперамент, за да бъдат съдружници. Разделиха бизнеса и всеки пое по пътя си. Но Дюк продължаваше да го вижда от време на време, тъй като Питър просто му беше слабост.
Днес Калън управляваше две бензиностанции и по всичко личеше, че печели добре. Пръскаше пари и се гордееше, че е един от най-добре облечените мъже в Бентънвил. Отдавна беше зарязал младежките глупости и минаваше за улегнал човек. Дюк с тъга си помисли, че Питър сигурно скоро ще се ожени и така ще изгуби още един от близките си приятели.
Сам той никога нямаше да улегне, в това беше абсолютно сигурен, особено след всичко, което беше преживял. Хазартът е добра професия, стига да си готов да загубиш всичко и да започнеш отначало. Но ожениш ли се — край. Съпругата се превръща в заложник и комарджията започва да страда. А Дюк никак не искаше да страда.
Лекотата, с която придоби славата на опасен убиец, не преставаше да го учудва. Преди десет години НАИСТИНА беше убил човек и за Бентънвил това се оказа напълно достатъчно. След като си гръмнал някого, значи си голяма работа. Разсъжденията на бентънвилските граждани стигаха дотук.
Фактически го бяха принудили да участва в онази престрелка. Въпросът беше кой кого, всичко опираше до бързината на реакциите. Дюк реагира по-бързо от жертвата, си с някаква хилядна от секундата. Всичко се беше случило много отдавна и Дюк си спомняше за него само когато прекаляваше с пиенето — а това той правеше изключително рядко. Тогава убитият от него мъж се настаняваше до леглото и мълчаливо му се усмихваше. Това беше достатъчно на другия ден да се чувства ужасно.
Забавно му беше желанието на Белман да го привлече на работа. Струваше му се направо смешно, че човек като Белман с купища мангизи, прекрасен нощен клуб и ослепителни красавици край себе си, търси закрилата на човек като него.
Отпуснат в подскачащото по дупките такси сред миризмата на кожа и застоял цигарен дим, той се замисли за Шулц. Тоя тип знае нещо и то вероятно е свързано със самоличността на мадамата, която го бе търсила по телефона. Относно Спейд също прояви голяма предпазливост.
Устните на Дюк се превърнаха в твърда, едва забележима черта. Ето един тип, когото с удоволствие би попритиснал. Спейд!
Това копеле прави милиони в Бентънвил, помисли си Дюк. Достатъчно бе да погледне през прозорчето на колата, за да види, че минават край една от неговите игрални зали, окичени с гирлянди от жълти и сини светлини. Те бяха на всяка крачка, почти всеки магазин в Бентънвил имаше една или повече от игралните му машини. Копелето има акъл в главата си, това Дюк не можеше да му отрече. Особено заради начина, по който се държеше на сянка. Ако нещо случайно стане, всички последици ще се стоварят върху главата на Корис. Може би именно Спейд иска да изхвърли Белман от бизнеса. Ако наистина се окаже така, работата е дебела… Защото това ще означава, че Спейд е пожелал да притежава целия град.
— Имаме си компания, шефе — внезапно се обади шофьорът, без да извръща глава.
Дюк погледна през задното прозорче и видя, че на стотина метра от таксито пълзи голяма черна спортна кола. Челното й стъкло беше от онези — сините, срещу заслепяване и лицето на шофьора не се виждаше.
— Сигурен ли си?
— Аха — отвърна шофьорът. — Само не ме карай да бягам от това чудовище, ще бъде напълно безсмислено.
— Излез от главната улица и тръгни да обикаляш квартала — нареди му Дюк и се намести в ъгъла, полуизвърнат назад.
Шофьорът завъртя волана и навлезе в първата пресечка. Улицата беше тясна и водеше към покрайнините на града. Спортната кола ги последва.
Очите на Дюк се превърнаха в две късчета блестящ лед, ръката му се пъхна под сакото и лекичко разхлаби пистолета в кобура.
— Продължавай да въртиш — каза на шофьора той. — Искам да му дам още някоя и друга възможност…
По лицето на шофьора се появиха ситни капчици пот.
— Нали няма да стане пукотевица, шефе? — разтревожено попита той. — Съвсем наскоро ремонтирах тая барака…
От гърлото на Дюк се откъсна презрителен смях.
— Прекаляваш с киното, приятел — рече той. — Тук не е Чикаго.
— Страшно ме успокои! — горчиво отвърна шофьорът, поклати глава и сви в поредната пресечка.
Спортната кола ги последва.
Дюк бръкна в джоба си, извади един петак и го пусна на предната седалка.
— Даваш пълна газ след следващия завой, спиращ за малко и аз скачам — разпореди той.
— Май ти прекаляваш е киното, шефе — върна му го човекът, изведнъж ободрен.
Изпълниха замисленото без особена трудност и Дюк успя да хлътне в някакъв вход секунда преди спортната кола да изскочи иззад завоя. Миг по-късно профуча край него и се стопи в здрача. Не успя да види шофьора, но в замяна на това си записа номера.
Тръгна с бързи крачки по тротоара, сви вляво и две минути по-късно отново се озова на главната улица.
