въпрос и вече всичко е срутено…
— Това вероятно е зарадвало хората, които са живели там — рече Питър. — А къде са ги настанили?
— Според решението трябваше да се погрижат за настаняването им на други места, всичко беше разчетено до последните подробности. Но днес програмата е блокирана и никой не знае причините за това.
— Съвсем в стила на общината — кимна Питър, извади табакерата си и щракна капачето пред нея.
— Исках да напиша някой ред за това в „Кларион“, но Сам не иска дори да чуе — продължи Клеър и прие поднесеното огънче. — Понякога се питам дали Сам не е станал прекалено предпазлив. Откакто онзи Корис го заплаши, не пуска нито ред за политика и почти нищо за събитията в Бентънвил.
— Помня заплахата. Нали Корис му казал, че ще запали сградата на вестника, или нещо подобно?
— Което едва ли можеше да се осъществи на практика — сви рамене Клеър.
— Тук грешиш. Корис има огромна власт в Бентънвил, а бандитите му не се спират пред нищо.
— Още по-зле! Защо полицията не се заеме с него?
— Стига вече, Клеър! Не по-зле от мен знаеш, че местните политици доста печелят от Корис. И през ум не би им минало да се отърват от него.
Настъпи кратко мълчание, после Клеър рязко попита:
— Съществува ли според теб личност на име Спейд?
— Шефът на рекетьорите? Предполагам, че съществува. Но аз самият не проявявам интерес към тази част от населението.
— А би трябвало, Питър. Ако всеки прояви по малко интерес и окаже натиск по време на изборите, тази банда ще бъде изритана от града!
— Или нас ще ни изритат в зъбите — добави със сериозен тон Питър. — Тези хора държат Бентънвил в ръцете си, Клеър. Няма да се откажат лесно от него.
— О, Питър, сетих се какво исках да те питам — смени темата тя. — Познаваш ли човек на име Тимсън?
— Не — поклати глава Литър. — Защо?
— Навърта се из Феървю. Сам казва, че е от Бентънвил и е дошъл да купува недвижими имоти. Според мен го интересува земята…
— Не вярвам — засмя се Питър. — Нищо във Феървю не си струва да бъде купено. Какво, да не би да купи Пиндърс Енд?
— Не вярвам да е толкова глупав… — започна Клеър, после изведнъж млъкна и втренчено изгледа приятеля си. — Не, това не е възможно…
— Но какво ти става?
Клеър се изправи.
— Нали мога да ползвам телефона? — попита тя.
Питър я гледаше с развеселено учудване.
— Но какво ти влезе в хубавата главица?
— Не зная, но мисля да разбера. Може би пристигането на Тимсън в града и блокирането на програмата за подпомагане на Пиндърс Енд в един и същи ден са плод на обикновено съвпадение…
— На кого звъниш? — полюбопитства Питър.
— Мисля да попитам Хил, градския землемер — отвърна Клеър, обърна му гръб и притисна слушалката до ухото си: — Ало, господин Хил? Обажда ви се Клеър Ръсел от „Кларион“. Господин Хил, научих, че Пиндърс Енд е бил продаден, вярно ли е това?
От другата страна се чу стреснато възклицание.
— Продаден ли? — ревна Хил. — Кой ви каза?
— Получих информация, която ме навежда на тази мисъл — пресилено делово отвърна Клеър. — Бих искала да разбера дали наистина е така.
— Не давам изявления за печата! — тросна се Хил.
— Значи не отричате верността на моята информация, така ли? — настоя Клеър.
— Нямам какво да ви кажа — извика ядосано Хил и затвори телефона.
— Не иска да говори — рече Клеър, постави внимателно слушалката върху вилката и вдигна лице към Питър. — Тоя Тимсън май наистина е купил Пиндърс Енд.
— Едва ли — поклати глава Питър. — Кой би купил подобен боклук? Според мен Хил просто си проявява ината…
— Аз пък не мисля така — рече Клеър и отново вдигна слушалката. Набра номера на Сам и му разказа какво беше научила, но Сам отказа да й повярва.
— Пиндърс Енд го остави на мен — раздразнено каза той. — Утре сутринта ще се срещна с Хил. А сега върви да се забавляваш, и без това ме вдигна от масата… — В слушалката прозвуча сигналът за свободно.
Клеър сви рамене.
— Тази вечер и без това нищо не мога да направя — каза с огорчение тя, после хвърли поглед към Питър: — А ти какво мислиш да правиш с мен?
— О, почти бях забравил, скъпа! — щракна с пръсти Питър. — Отиваме в „Шез Пари“, там ще те запозная с Хари Дюк, страхотен тип. Поканил съм го на вечеря.
Очите на Клеър изгубиха малко от блясъка си.
— Мислех, че ще прекараме вечерта само двамата — изрази протеста си тя. — Никак не ми се любезничи с твоите приятели!
— С Хари Дюк това изобщо не е необходимо — отвърна Питър. — Даже бих ти се разсърдил, ако го сториш.
— Не можем ли да отложим тази среща, Питър? Честно ти казвам, не съм в настроение за компании!
Той й хвърли един бърз поглед и видя, че говори сериозно.
— Е, предполагам, че можем… — промърмори. — Жалко… Той отдавна иска да се запознае с теб, освен това е моят най-добър приятел…
— Не си виновен, Питър — отвърна Клеър и пристъпи към прозореца. — Откъде можеше да знаеш в какво настроение ще бъда… — Помълча, после добави: — Чувала съм най-различни неща за Хари Дюк и признавам, че не изгарям от желание да се запозная с него. В крайна сметка той е просто един от големите комарджии на Бентънвил, нали?
— Не бива да вярваш на всякакви слухове — притеснено се усмихна Петър. — Хари е страхотен, познаваме се от дълги години и нямам поводи да се оплаквам от него. Наистина е малко див, но това няма никакво значение…
— Той е комарджия, носи оръжие и едва ли може да се нарече почтен гражданин.
— О, стига глупости! — малко по-остро отвърна Питър. — Хиляди хора играят комар и носят оръжие, но това не ги прави престъпници! Хари Дюк е просто един чудесен човек! — Помълча малко, после въздъхна: — Добре, ще му се обадя да отложа вечерята…
Клеър рязко се обърна.
— Извинявай, Питър, държах се глупаво — рече тя. — Ще се възползвам от стереотипа на хората от твоя бизнес и няма да давам мнение за хора, които не съм виждала!
— Наистина ли? — внимателно я погледна Питър.
— Да — кимна тя. — Сега мисля, че трябва да се запозная с Хари Дюк. Но те предупреждавам, че ако не го харесам, ще направя всичко възможно да ви разваля приятелството! — На устните й се появи усмивка, но очите и бяха сериозни и малко тревожни.
Питър си даде сметка, че вечерта не се развива както би му се искало, взе шапката си и каза:
— Хайде, Клеър. Прекалено много говорим, вместо да се забавляваме като всички останали. Говорим, тревожим се, правим анализи… Животът е твърде кух, за да издържи на подобно отношение. Или трябва да го приемем такъв, какъвто е, или доникъде няма да стигнем.
— Това е философия на объркването — рече Клеър и пое пред него по стълбите. — Както и да е… Няма да разговаряме, няма да се тревожим, няма да правим анализи. Просто ще идем да прекараме една чудесна
