— Продължавам да предпочитам своето виждане — сви рамене Дюк. — Всички досегашни избори са били фалшифицирани и нещата едва ли ще се променят в бъдеще… — Хвърли поглед към стенния часовник и смени темата: — Става късно, да вървим да похапнем!
Настаниха се край предварително запазената маса и Клеър попита:
— Познавате ли човек на име Тимсън, господин Дюк?
— За Бога, Клеър! — намеси се Питър. — Наричай го Хари, стига с това „господин Дюк“!
— Остави я на мира — забеляза смущението й Дюк. — Може да ме нарича както й е удобно.
— Майчице! — театрално въздъхна Питър. — Вие двамата май наистина не можете да се понасяте!
— Не е вярно — поклати глава Дюк и отново усети топката в гърлото си. — Нали, Клеър?
Тя поклати глава, като избягваше да срещне погледа му.
— Питахте за Тимсън — продължи Дюк. — Познавам го, той е мениджър на Белман, собственика на това заведение. Защо се интересувате от него?
— Така ли? — изненада се Клеър и хвърли кратък поглед към Питър. — Значи, ако наистина е купил Пиндърс Енд, той го е сторил по нареждане на Белман…
— Но ти не знаеш дали НАИСТИНА го е купил — посочи Питър.
Дюк се приготви да каже нещо, но се отдръпна назад, тъй като келнерът дойде да им вземе поръчката. Изчака го да се отдалечи и попита:
— Каква е тая работа с Пиндърс Енд?
Клеър му разказа с няколко думи това, което знае, и той замислено притвори очи.
— Интересно, много интересно… Имате ли някаква представа за земята около Феървю? Имам предвид полезни изкопаеми, сребро или нещо подобно…
Клеър изненадано го погледна. Не беше мислила по този въпрос.
— Не съм чувала нищо, но мога да проверя — отвърна тя.
— Престанете да се държите като иманяри — отново се намеси Питър, вече ядосан не на шега. — Все още не знаем дали Тимсън е купил нещо!
Дюк не му обърна внимание, очите му продължаваха да са приковани в лицето на Клеър.
— Направете ми една услуга — каза й той. — Вие живеете и работите там. Звъннете ми в момента, в който научите нещо ново. Тази история ме заинтригува.
— Добре — кимна Клеър. — Какво става там според вас?
— Още не знам — поклати глава Дюк. — Но имам някои предположения… — Извади от портфейла си листче хартия и надраска на него телефонния си номер. — На този телефон можете да ме откриете по всяко време.
Тя пое листчето, хвърли му бегъл поглед и го прибра в чантичката си.
— Няма да забравя — рече.
Питър наблюдаваше сцената със смесени чувства, после изведнъж избухна:
— Браво! Той й даде телефона си съвсем под носа ми! Какво си намислил, Хари? Да ми отмъкнеш момичето?
По лицето на Клеър се появи гъста руменина. Дюк я погледна, после премести очи върху Питър. Изразът им беше леден.
— Това прозвуча доста глупаво, Пит — меко промълви той.
Разсъдъкът на Питър бе внезапно помътен от прилив на ревност.
— Така ли? — язвително подхвърли той. — Аз само се пошегувах, но не виждам защо и двамата трябва да имате толкова виновни физиономии! — Премести очи към Клеър и рязко попита: — Защо се изчерви, скъпа?
Клеър отмести стола назад и се изправи.
— Няма да се бавя — рече тя и се насочи към дамската тоалетна.
Питър объркано зяпна подире й.
— Доста тромав ход от твоя страна — отбеляза Дюк, докато пръстите му си играеха с чашата.
— Но какво му става на това момиче? — въздъхна Питър и прокара пръст през косата си. — Никога не съм я виждал такава! — После очите му се заковаха върху Дюк, в тях отново проблесна гняв: — Май сбърках, като ви запознах!
— Млъквай! — сряза го Дюк. — Момичето е уморете и едва ли му е до тъпите ти сцени! По-добре е да помислиш как да се погрижиш за нея, за пръв път си попаднал на нещо наистина свястно…
— Ти пък кога успя да разбереш това? — избухна Питър, окончателно победен от гнева. — Познавам я доста по-дълго от теб и до този момент не сме имали никакви проблеми помежду си!
— Спокойно — уморено се усмихна Дюк. — Нямам никакво намерение да се бъркам в отношенията ви. Просто те посъветвах да се държиш добре с нея… А като се върне, кажи й, че са ме извикали по спешност.
Питър скочи на крака.
— Хари, извинявай за това, което казах? — извика той. — Просто се бях ядосал. Хайде, сядай и забрави за това!
— Трябва да вървя — поклати глава Дюк. — Току-що си спомних, че имам среща с Белман. Ще се вадим утре, Пит. И внимавай…
Напусна масата, преди Питър да успее да протестира и бавно се насочи към входния вестибюл. Край стълбата за горния етаж в дъното стоеше нисък бабаит с широки като на борец рамене. Очевидно пазеше пътя към залата с рулетката.
— Къде е Белман? — попита го кратко Дюк.
— За кого да доложа? — хладно го изгледа бабаитът.
— Кажи му че е дошла да го види майка му — отвърна Дюк.
Бабаитът само сви рамене и пое нагоре, Дюк го последва. В дъното на коридора двамата спряха.
— Хайде да спрем с майтапите — предложи заплашително широкоплещестият и кимна по посока на една от вратите. — Кажи някакво име…
Дюк протегна ръка, сграбчи го за ревера и го блъсна в стената.
— Иди да скочиш в някой кладенец — посъветва го хладно той.
Белман се беше настанил зад широко писалище, отрупано с хартии. Пишеше нещо и вдигна глава, едва когато Дюк ритна вратата зад гърба си. Позна неканения гост и лицето му светна.
— Чудесно, чудесно! — протегна ръка той. — Точно човекът, който ми трябваше!
Дюк не обърна внимание на протегнатата ръка, придърпа с крак близкия стол и се отпусна върху него.
Белман погледна ръката си с малко учудена усмивка, вдигна вежди и се отпусна обратно на мястото си. Беше по-нисък от Дюк, но доста по-тежък. Черната му коса беше сресана на път, който се събираше над челото му под формата на буквата V. Чертите му бяха правилни и би минал за хубавец, ако не беше мазното изражение на лицето му.
— От известно време постоянно мисля за теб, Дюк — рече той, и започна да почуква по документите пред себе си с дълъг нож за рязане на хартия. — Имам чувството, че е крайно време ние двамата да направим нещо заедно…
Дюк бутна шапката на тила си, пръстите му замислено докоснаха квадратната челюст.
— Тъй ли? — учуди се престорено той. — Аз пък нямам такова чувство… Гледам ти заведението и си мисля, че работите ти вървят добре… Защо си се загрижил за мен?
Белман докосна някакво копче върху бюрото.
— Нека пийнем по нещо — предложи той. — Искам да проведем един откровен разговор.
Дебелият бабаит се появи на вратата, лявата му ръка бе скрита в джоба. Дори дете можеше да отгатне какво има там.
— Да ни донесат скоч! — рязко заповяда Белман, изчака изчезването на бабаита и продължи: — Имаш репутацията на един от най-големите комарджии в района. Уважават те, всички са убедени, че си голям късметлия. Залагаш на едро и печелиш на едро. В редките случаи когато губиш, ти си плащаш като момче и почваш отново. Тукашните посетители са предимно сноби. Умират от кеф, когато си въобразяват, че имат нещо, което другите нямат. Затова те искам тук. Искам всички да знаят, че моята рулетка се контролира от Дюк, най-известния комарджия в града! Ще бъдеш свободен като вятъра, искам да се мяркаш от време на
