— Кога? Тази вечер? Мъртъв ли е? — Намръщи се а с усилие се намести върху седалката. Послуша малко, после рязко излая: — Кой стреля по него? — Отсреща се разнесе поток от дрезгаво произнесени слова, той повиши глас, за да надвика събеседника си: — Добре, добре, задръж, докато се видим! Веднага ела у дома!
Остави слушалката, остана за известно време замислен на мястото си, после се изправи, изгаси осветлението и излезе от кабинета.
Долу все още се играеше барбут. Той мина край масата и излезе навън. До тротоара се плъзна дълга черна лимузина и Шулц отвори задната й врата. Младежът зад волана не се обърна да го погледне, стоеше като статуя, очите му гледаха напред. Беше слаб и строен, с широки рамене. Кепето бе нахлупено ниско, лицето му не се виждаше.
— У дома, Джо — прошепна в микрофона за свръзка Шулц и бръкна в джоба си за пура.
Запали, отпусна се назад и отправи поглед към страничното стъкло, зад което пробягваха уличните лампи. Умът му напрегнато работеше. Стигаше до определени заключения, после ги отхвърляше и търсеше нови. В крайна сметка се отказа, разбрал, че няма смисъл да крои планове, преди да чуе всичко от устата на Кабит.
Колата спря пред малката му къщичка. Още преди да слезе от нея, той долови омайващия аромат на цветята.
Шулц беше твърдо убеден, че всеки човек трябва да си има хоби. То действа като противоотрова на отегчението от напрегнатото ежедневие. Сам той цял живот се бе интересувал от градинарство, орхидеите бяха голямата му слабост. Малката и душна оранжерия зад къщата беше дом на няколко от най-рядко срещаните в страната екземпляри, но освен орхидеите той отглеждаше и още много красиви цветя, които предизвикваха завистта на съседите му.
Слезе от колата и пое дълбоко дъх.
— Хубаво мирише, нали, Джо? — доволно се усмихна в тъмнината той.
Младежът само изсумтя. Всяка вечер чуваше тази реплика, но цветята изобщо не го интересуваха. Според него това си беше чисто прахосване на пари.
— Остави колата, Джо — добави Шулц. — Може би ще имам нужда от нея тази вечер. — После тръгна по пътечката и бръкна в джоба си за ключовете. От прозореца на просторния хол се процеждаше светлина.
На дивана в дъното се беше изтегнала Лорели, черните копринени чорапи на краката й меко проблясваха. Главата й се вдигна нагоре, на устните й заигра лека усмивка.
Шулц се спря на прага и я погледна.
Лорели беше започнала да изпълнява. Не много, точно колкото да придаде на фигурата си меки и закръглени очертания. Не беше висока, закръглеността й започваше и свършваше предимно около ханша. Лицето й бе продълговато и с правилни черти, алените устни и гарвановочерните клепачи контрастираха приятно с гладката му белота. Беше много, много млада. Шулц не знаеше точно на колко години е тя, но не допускаше да са повече от двайсет. С чувство на леко съжаление си помисли, че още преди да навърши трийсет, тя ще изгуби голяма част от своята привлекателност, тъй като узряваше прекалено бързо.
Тя го гледаше с усмивка, белите й зъби меко проблясваха. Гледаше едрото му отпуснато тяло, малките като на невестулка очи и се питаше колко ли още ще може да го трае.
— Маестро — протегна пухкава ръчичка тя. — Влизай, защото става течение, & ти не си достатъчно хубав, за да си позволяваш закъснения…
— Не е нужно да съм хубав — отвърна Шулц, затвори вратата и се насочи към нея. — Моите предимства са други. — Почука с пръст масивната си глава и добави: — Всичко, което се намира тук… — Влажната му от пот длан се спусна върху гъстата й коса: — Но ти трябва да си красива, тъй като под къдриците ти няма нищо…
Тя се изплъзна от ръката му и го погледна. Тъмносините й очи имаха въпросително изражение.
— Не ми се струваш щастлив, маестро. Какво не е наред?
Замалко не я удари. Тънките му устни заплашително се свиха, в очичките му се появи каменно изражение.
— Какво може да не е наред? — заплашително промърмори той и грубо повдигна брадичката й. Очите им се срещнаха, тя видя яростта в зениците му и уплашено се дръпна. Но огромните му пръсти продължаваха да стискат брадичката, устните му грубо се впиха в нейните. Заболя я много, в гърлото и заклокочи стенанието.
Зад гърба му се разнесе сухо покашляне, сякаш някой цепеше дърва Шулц се надигна и хвърли поглед през рамото си. На прага се беше изправил Джо и го наблюдаваше с безизразните си студени очи. Шулц се изкикоти, дръпна се от момичето и се насочи към средата на помещението.
— Донеси нещо за пиене, Джо — заповяда той. — След малко ще дойде Кабит.
Лорели се отпусна обратно върху дивана. Очите й бяха насълзени, пръстите й опипваха брадичката.
— Днес маестрото е груб — прошепна тя. — Причини ми болка…
— Големите любовници често причиняват болка на партньорите си — рече Шулц. — Четох го някъде, значи трябва да е вярно… — Приближи се до една голяма ваза и нежно погали листенцата на една прекрасна роза.
Настъпи продължително мълчание, Лорели внимателно го наблюдаваше.
— Нещо не е наред — направи заключението си тя. — Усещам, че си много ядосан…
— Почакай Кабит да си отиде — изгледа я той иззад розовия цвят.
В същия момент звънецът на входната врата настойчиво издрънча.
— Това е Кабит — рече Шулц. — Ще му отвориш ли, гълъбче?
— Аз ще отворя — рече Джо и остави подноса с чашите върху масата.
— Ти ще стоиш тук! — рязко му нареди Шулц и погледна към Лорели. — Иди да го посрещнеш!
Тя сви рамене, придърпа късата рокличка върху коленете си и се изправи. Шулц я проследи с поглед.
Лорели отвори входната врата.
На стъпалата стоеше ниският здравеняк от „Шез Пари“. Когато я видя, неволно тикна шапката си на тила, погледна я с рентгеновите си очи и рече:
— Здрасти, тук ли е Шулц?
— Влизай — дръпна се встрани Лорели. — Използвай изтривалката и си дръж ръцете в джобовете.
— Нямам намерение да си играя с динамит — ухили се Кабит и внимателно я заобиколи. Веднъж вече се беше опитал да й пусне ръка и замалко не остана с едно око. — Дошъл съм по работа — добави той.
— Влизай тогава — отвърна тя. — Хич не ми пука защо си дошъл, стига да не ме забърквате…
Кабит влезе в хола и леко кимна на Шулц.
— Ето ме, шефе.
Лорели го последва, насочи се към дивана и седна с подвига крака.
Кабит неволно спря очи на коленете й, подсмръкна и завря пръст в широката си ноздра. Не можеше да разбере как такова гадже може да стои при Шулц.
— Ще пийнеш ли нещо, Кабит? — попита Шулц, очевидно доволен от интереса на бабаита към Лорели. Знаеше, че тук няма да пробие никога и това гъделичкаше суетата му.
Кабит се приближи до масата и си забърка един коктейл. После се извърна към домакините и попита:
— Вие няма ли да пийнете?
— Още не — поклати глава Шулц. — Значи Белман щеше да го отнесе, а?
— Беше Корис — кимна Кабит. — Замалко не му видя сметката!
— Сигурен ли си, че е работа на Корис? — присви очи Шулц.
— Дойде на задния вход и попита дали Дюк е при Белман — кимна отново дебелият. — Когато му казах „да“, той…
— Чакай, чакай! — прекъсна го Шулц и се наведе напред. — Значи и Дюк е бил там, така ли?
— Нали чу какво ти казвам? — нетърпеливо се намръщи Кабит. — Дюк беше горе при Белман.
— Защо не ми го каза веднага? По каква работа е дошъл?
