Намери телефонна кабина до една аптека, хлътна вътре и затвори вратичката. Набра номера на полицейската архива и веднага позна гласа на приятеля си.
— О’Мали, ти ли си? Обажда се Хари Дюк.
— Здрасти, Хари — поздрави го О’Мали. — Я кажи какви са шансовете на Разрушител?
Дюк тикна шапката си на тила и отвърна:
— Никакви. Тоя кон ще стигне на финиша толкова късно, че жокеят му ще трябва да си носи фенерче! По-добре опитай на Ел Нагани.
О’Мали искрено му благодари. Предвижданията на Дюк почти винаги се оказваха точни.
— Слушай, зарежи за малко надбягванията — рече Дюк. — Искам да ми откриеш данните за една кола… — Продиктува номера и добави: — Можеш ли да го направиш бързо?
— Колко бързо? — предпазливо попита О’Мали.
— Ще чакам на телефона.
Чу стенанието на О’Мали и се ухили.
— Какво става, приятел? — попита той. — Да не би да съм те претоварил с прогнозите си?
— Задръж така, Хари — въздъхна онзи. — Ще ти направя справката, но гледай да не ти става навик…
— Иди да се поразровиш, мързеливецо, и стига си дрънкал!
О’Мали доста се позабави. След няколко минути гласът му най-сетне се върна в слушалката.
— Това е една от колите на Вардис Спейд — съобщи той. — За какво става въпрос?
Устните на Дюк направиха едно учудено кръгче.
— Нищо особено — отвърна той. — Стори ми се, че на волана седи едно готино маце.
О’Мали с мъка потисна негодуванието си.
— Да не би да искаш да кажеш, че ме накара да преровя половината архив заради някаква мадама? — заплашително попита той.
— Беше страхотно парче, иначе не бих си позволил да те безпокоя — отвърна Дюк и побърза да затвори.
Четвърта глава
Питър Калън тъкмо приключи с възела на вратовръзката си, когато навън се разнесе дрезгавата кашлица на стария форд на Клеър. Грабна сакото си, приглади с четка гъстата си коса и изтича към вратата.
На стълбите чу затръшването на автомобилна врата, последвано от забързано почукване на дамски токчета по мозайката. Обзет от нетърпение да я зърне, той се надвеси над перилата.
Клеър Ръсел означаваше много за Питър. Не заради красотата си — той беше имал достатъчно красиви жени, за да изпита дори отегчение от тях. Но сега се беше влюбил, дълбоко и искрено. Тя беше съвсем различна от момичетата, които човек можеше да срещне в Бентънвил или Феървю.
Срещнаха се съвсем случайно. Клеър се беше отбила в сервиза към едната от бензиностанциите му за някаква дребна поправка. Той видя, че тя се разхожда напред-назад, докато механиците се ровеха в мотора на стария форд, остави счетоводните документи, в които се беше заровил, и излезе да й прави компания.
Клеър го посрещна приятелски, още от първия момент му стана ясно, че го бе харесала. Той не беше от хората, които си губят времето, и когато Клеър си тръгна, вече разполагаше с телефонния й номер.
Започнаха да се срещат, Питър скоро разбра, че момичето се чувства самотно и захвърлено накрай света във все по-западащия Феървю. Не му беше трудно да се сближи с нея. Оказа се, че харесват едни и същи книги и театрални постановки, беше им приятно да се разхождат насам-натам.
Постепенно започнаха да се срещат всяка вечер, Клеър излизаше от работа и двамата отиваха на кино или на чашка в някой ресторант.
Приведен над перилата, Питър зърна за миг разкошната й блестяща коса. Подсвирна с уста и тя вдигна глава. Очите й радостно блеснаха, на устата й се появи усмивка, краката й започнаха да прескачат по две стъпалата нагоре.
— Не съм закъсняла, нали? — задъхано попита тя и се закова пред него.
— В момента е точно осем — отвърна той, наведе се и я притегли към себе си. — Страшно се радвам да те видя, как си?
Устните им се докоснаха, после тя се отдръпна и каза:
— Добре съм, ако не броим умората. — Протегна ръка да оправи вратовръзката му: — А ти?
— Аз съм о’кей — рече той и се дръпна да й направи път. — Влез за секунда, вече съм почти готов.
Тя огледа светлата разхвърляна стая и отпусна глава на рамото му.
— Тук ми харесва, Питър — рече. — Всичко напомня за теб и характера ти. — Вдигна глава, усмихна му се и нежно отстрани ръката му. Насочи се към голямото кресло в ъгъла и седна с подвити крака. — Сам ме закачаше за теб тази вечер. Веднага разбра, че се срещам с някого…
— Така ли? — попита Питър и продължа да слага дребни вещи в джобовете си. — А ти как се почувства?
— Не ми стана неприятно, дори се зарадвах. Сам винаги се е отнасял добре с мен, Питър… Не знам как бих се справила без него.
— Но вече имаш мен.
— Да… Ужасно е да се чувстваш самотен, особено когато си момиче… Не искам повече да живея така!
— Ако проявиш достатъчно здрав разум и се омъжиш за мен, никога вече няма да имаш подобни проблеми. — Питър си хвърли последен поглед в огледалото, после се приближи и седна на ръчката на креслото.
— Не! — тръсна глава Клеър и насочи тънкия си пръст към гърдите му. — Тази вечер не искам да говорим пак по този въпрос! Снощи беше достатъчно. Казах ти, че не съм сигурна в себе си, прекалено дълго съм живяла сама… Просто съм отвикнала да се грижа за друг, освен за себе си… Ох, не знам…
— Добре де — усмихна се Питър и леко погали косата й. — Доколкото ми е известно, все още нямам съперник и това е най-главното. Имай предвид, че съм ужасно ревнив, скъпа!
— Няма и да имаш — стисна ръката му Клеър. — Не бива да говориш така, трябва да си сигурен в мен. Обичам самоуверените мъже, дразня се от онези, които изпитват чувство за малоценност, само защото имам хубава фигура, големи очи и красива рокля…
— Кой каза, че имаш хубава фигура? — усмихна й се той.
— Нима си на друго мнение?
— Аз съм в автомобилния бизнес и никога не си давам мнението, преди да се уверя със собствените си очи!
— Мисля, че прекалявате, господин Калън!
— Съвсем не, просто представям стереотипа си.
— В такъв случай ще е по-добре да се преместя до прозореца, за да мога да викам за помощ!
— Няма да е необходимо — усмихна се Питър, после, вече сериозно, добави: — Наистина искам да се омъжиш за мен, Клеър!
— А аз наистина не искам отново да подхващаме този разговор — стисна ръката му тя. — Нали ми обещаваш?
Разочарованието, изписано върху лицето му, бързо отлетя и на негово място се завърна приветливата усмивка.
— Извинявай, Клеър — рече. — Разкажи ми какво прави днес…
— Ох, най ми беше тежко като се прибрах в редакцията — започна тя. — Надявах се да събера достатъчно материал за една статия относно бедняците на Феървю. Знаеш ли къде е Пиндърс Енд, Питър?
— Май да… Не беше ли в предградията? Няколко бараки и страхотна мизерия…
— Кратко и ясно — кимна тя. — Това е срам за целия град, аз искрено съжалявам хората, които живеят там… Приличат ми на ужасните герои от „Пътят на тютюна“, помниш ли тази книга?… Вече цяла година градската управа се заканва да ги махне оттам, общината неотдавна прие специално решение по този
