на панталоните, измъкна оттам смачкана носна кърпичка и я допря до лъскавия връх на носа си. — И не ме наричай Самюел, не обичам!
— Нищо не знаеш за него, така ли?
— Знам, че е от Бентънвил — насочи пръст в гърдите й Сам. — И това ми стига!
— Мислиш ли, че ще купи земя във Феървю?
— Може и да купи — примигна насреща й Сам. — Това, разбира се, би било пълна глупост, но нека ти напомня, че светът е пълен с глупаци. Така че може и да купи… — Прибра кърпичката и остро изстреля: — Защо питаш?
— Не ми прилича ма глупак — замислено отвърна Клеър. — За да инвестира пари във Феървю, трябва да знае нещо, което ние не знаем… И просто се питам какво може да бъде то…
— Не започвай да фантазираш — предупреди я Сам. — Може би нищо няма да купи, а просто е дошъл да се поогледа. Нека му предоставим тази възможност…
— Тревожа се за Пиндърс Енд — промълви след кратка пауза Клеър.
— Какъв е проблемът там?
— Благотворителната програма изобщо не върви. Хил каза, че имало някаква засечка…
— Странно, много странно — ококори се Сам. — Наистина ли така каза Хил?
— Не със същите думи — отвърна Клеър. — Според него благотворителната програма по отношение на Пиндърс Енд временно е прибрана в чекмеджето…
— Но нали я приеха на общо събрание? — учуди се Сам. — Какво е наложило тази промяна? Трябва да поговоря с нето.
— Нищо няма да постигнеш. Аз вече говорих с него, при това толкова дълго, че устата ме заболя. Предполагам, че няма да искаш да напиша уводна статия на тази тема, нали?
— Не! — решително тръсна глава Сам. — Не си знаеш силата, когато тръгнеш на кръстоносен поход, драга… Наистина е така!
— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно — въздъхна Клеър. — От страниците на „Кларион“ полъхва страх, Сам! И ти отлично го знаеш!
— Не ми трябва храброст — отвърна Сам. — От умиращия никой не очаква храброст. По-добре да му дадем успокоително сиропче… Иди да си починеш, драга. Изглеждащ ми уморена… Довечера сигурно няма да дойдеш у дома на вечеря, нали?
— Имам среща — поклати глава Клеър. — Ще я отложим за друг път.
— Нещо криеш от мен — рече той и в очите му се появи закачлив блясък. — Да не си влюбена?
— Кой, аз?! — изсмя се малко пресилено Клеър. — Не, Сам, нали знаеш, че съм омъжена за професията си!
— И аз твърдях това няколко дни преди да се оженя — отвърна Сам. — Кой е той, Клеър?
— Един млад мъж на име Питър Калън — промълви Клеър и засрамено погледна към прозореца. Сам се усмихна на притеснението й и зачака. — Запознахме се преди няколко месеца и мисля, че наистина го харесвам… Вечеряме заедно един-два пъти в седмицата… понякога му позволявам да ме целуне… Сега доволен ли си?
— Харесваш ли го?
— Нали току-що ти го казах? Ако мислиш, че… Не, още не…
— Щастлива ли си?
— Да, много… Трябва да тръгвам, Сам… Значи няма да пишем за Пиндърс Енд, така ли?
— Остави тая работа на мен — отвърна Сам и записа нещо в бележника си, после вдигна глава и я проследи как се отдалечава към вратата. — Внимавай с този младеж, Клеър!
— Ако трябва да внимавам само с него, едва ли ще сбъркам някъде — засмя се тя и затвори вратата зад гърба си.
Трета глава
Хари Дюк седеше зад масата, покрита със зелено сукно. Жилестата му загоряла ръка небрежно подхвърляше два зара — единият червен, другият бял.
— В града се говори, че Белман се е уплашил — рече той и хвърли заровете върху сукното.
Келс ги проследи със сънливи очи. Те се претърколиха няколко пъти, поклатиха се на ръбчетата си и застанаха с шестте точки нагоре.
— Дюшеш! — рече с уважение Келс.
Дюк прибра заровете в шепа, разклати ги леко и отново ги хвърли. Отново се паднаха шестици.
Келс се облегна назад. Беше мъж със среден ръст, мургав и жилав, с жестоко изражение на лицето. Сламената шапка почиваше на тила му, единият от палците му беше забоден в джобчето на жилетката. Другата му ръка държеше тънка тресчица, с която замислено човъркаше зъбите си.
Дюк повтори това, което беше казал за Белман.
— Хайде, хайде, откога и ти започна да обръщаш внимание на слуховете — рече с отегчен глас Келс. — Да беше някой друг, да му повярвам!
— Хубаво, не е уплашен — въздъхна примирено Дюк и отново посегна към заровете. — Значи е пипнал жълтеница…
Заровете се търкулнаха по сукното и отново паднаха на шестици.
— Белман има нужда от теб — рече Келс. — Убеден е, че двамата трябва да сте комбина. Ти ще надзираваш игрите, а той ще се занимава с кръчмата.
— Отвори преди дванайсет месеца — изтъкна Дюк и бръкна във вътрешния си джоб за плоската табакера. — И чак сега се сеща за мен! — Извади една тънка зеленикавокафява пура и поднесе табакерата си на Келс, който отказа с поклащане на глава.
— Белман е бавен, но пипа здраво — рече Келс и малките му очички неспокойно пробягаха по стената зад гърба на Дюк. — Досега се занимаваше само с кръчмата, но нещата се пооправиха и вече има време за други неща. Работата с автоматите не е толкова напрегната, ти знаещ това. Ще му ги настроиш и толкова. Той няма да е придирчив…
— Сигурно — ухили се Дюк. — Нали знаеш, че не работя…
Келс се размърда в стола.
— Не е нужно да работиш, ние ще имаме грижата за това. Просто трябва да се мяркаш от време на време в заведението и толкова. Всички ще разберат, че си струва да играят на машинките…
Дюк стисна пурата със ситните си бели зъби и попита:
— Имаш ли огънче?
Келс сложи на масата кутия кибрит.
— Пет стотака на седмица — рече той.
Дюк запали пурата си и върна кибрита.
— Значи НАИСТИНА е уплашен — засмя се той. — Защо не дойде честно да си каже, че има нужда от протекция?
Келс бавно се надигна от мястото си, закопча жилетката и изпъна пешовете на палтото си.
— Помисли си — рече. — Сега трябва да бягам. Ела да се видиш с Белман, тъкмо ще хвърлиш едно око и на заведението. Страхотно е, вътре гъмжи от пиленца, които знаят какво се иска от тях, ядене и пиене на корем… Можеш да имаш отделна стая с бюро и телефон. Никой няма да ти досажда. Ще ти уредим и някоя мадама за секретарка, стига да искаш. Може да ти мери и кръвното, когато се наложи… — Тръгна с нехайна походка към вратата и приключи: — Офертата хич не е лоша…
— Не съм много сигурен — рече Дюк и отново хързулна заровете по зеленото сукно. — На Белман му трябва протекция и сигурно е чувал за моята репутация… Иска да я размахва като знаме, за да уплаши някое копеле с нея… Такива неща не са ми по вкуса…
Келс отвори вратата.
— Помисли си — повтори той. — И недей да правиш грешки… Познаваш Белман, той от нищо не се плаши…
— Познавам го, разбира се — кимна Дюк. — Нали той си слагаше спасителни пояси в банята?
Келс се намръщи, понечи да каже нещо, но после се отказа и затвори вратата зад себе си.
