Джеймс Хадли Чейс
Ева
Глава първа
Преди да започна своя разказ за историята на моята връзка с Ева, първо трябва да ви кажа колкото е възможно по-накратко нещо за себе си и за събитията, които доведоха до първата ни среща.
Ако не беше се случила тази необикновена промяна в живота ми по времето, когато се бях примирил с посредствената кариера на чиновник-експедитор, нямаше да срещна Ева и следователно нямаше да изживея събитията, които в края на краищата ме опропастиха.
Въпреки че вече са изминали две години, откакто я видях за последен път, достатъчно е само да помисля за нея, за да изпитам отново страстното желание и гневното безсилие, които ме държаха като завързан с верига към нея през един период от време, когато цялата ми енергия и внимание би трябвало да са фокусирани върху работата. Няма значение с какво се занимавам сега. Никой не беше чувал за мен в този град на тихоокеанското крайбрежие, където дойдох преди близо две години, след като разбрах подир какво нищожно и вятърничаво същество съм тичал.
Но не за настоящето става дума, нито за бъдещето. Моята история е свързана с миналото.
Въпреки че съм нетърпелив да изкарам Ева на сцената без протакане, има някои подробности за самия мен, както казах преди това, които трябва да бъдат разказани първи.
Казвам се Клайв Търстън. Може и да сте чували за мен. Аз би трябвало да съм авторът на сензационно успешната пиеса „Проверка в дъжда“. Въпреки че в действителност не аз написах пиесата, написах три романа, които в своята област бяха не по-малко успешни.
Преди излизането на „Проверка в дъжда“, както и сега, аз бях никой. Живеех в Лонг Бийч в голям жилищен блок близо до фабрика за консерви, където бях чиновник-експедитор.
До идването на Джон Кулсън в блока влачех монотонно и лишено от амбиции съществуване — живота, който водеха стотици хиляди лишени от перспектива мъже, които и през следващите двадесет години щяха да работят точно това, което вършеха сега.
Въпреки че животът ми бе еднообразен и самотен, аз го възприемах с апатично примирение. Не виждах спасение от ежедневното ранно ставане, отиването на работа, консумирането на евтина храна, колебанието дали бих могъл да си позволя това или онова и случайното приключение с някоя жена, ако имах достатъчно пари. Не виждах спасение, докато не срещнах Джон Кулсън, но даже и тогава не успях да видя своя шанс и да се възползвам преди неговата смърт.
Джон Кулсън знаеше, че ще умре. От три години се бореше с туберкулозата и вече нямаше сили. Като умиращо животно, което се отделя и се скрива някъде, той се бе изолирал от приятели и познати и дойде да живее в жалкия мръсен блок в Лонг Бийч.
Имаше нещо в него, което ме привлече, а и той, макар и неохотно, приемаше моята компания.
Може би защото бе писател. От дълго време исках да пиша, но мисълта за огромния труд винаги ме обезкуражаваше. Чувствах, че ако веднъж започна, дремещият ми талант, който бях сигурен, че притежавам, щеше да ми донесе слава и богатство. Предполагам, че много други като мен мислят по същия начин, но както на повечето от тях, и на мен ми липсваше инициативата да започна.
Джон Кулсън ми каза, че е написал пиеса, която, уверяваше ме той, е най-доброто, което някога е създавал. Аз го слушах с удоволствие, научавайки някои изненадващо интересни неща за техниката на писането на пиеси и парите, които може да се спечелят от добра пиеса.
Две вечери преди да умре, той ме помоли да изпратя пиесата му на неговия агент. Тогава бе прикован на легло и можеше да върши съвсем малко неща без чужда помощ.
— Не мисля, че ще доживея да видя поставянето й — каза мрачно той, взирайки се през прозореца. — Бог знае кой ще спечели, но това е нещо, което моят агент ще трябва да уреди. Дяволски смешно е, Търстън, но аз нямам никого, на когото да оставя нещо. Сега ми се иска да бях имал деца. Тогава цялата тази работа щеше да има смисъл.
Небрежно попитах дали агентът му очаква пиесата и той поклати глава:
— Никой освен теб не знае даже, че съм я написал.
Следващият ден бе събота и в залива Аламитос се провеждаше годишният карнавал на водните спортове. Отидох долу на плажа заедно с хилядите други хора, за да наблюдавам състезанието с яхти.
Не обичах да се блъскам с тълпата, но беше очевидно, че Кулсън си отива, и аз чувствах, че трябва да се измъкна от атмосферата на неизбежната смърт, която витаеше в цялата къща.
Пристигнах на пристанището, когато малките яхти се подготвяха за най-важния старт този следобед. Наградата беше златна купа и състезанието обещаваше да бъде интересно.
Една от яхтите привлече вниманието ми. Тя беше разкошна малка лодка с яркочервени платна и конструкцията й подсказваше, че е бърза. Екипажът й се състоеше от двама мъже. Единият, на когото само бегло спрях поглед, беше типичен пристанищен работник, но другият очевидно беше собственикът. Той бе облечен в скъпи бели вълнени дрехи и обувки от еленова кожа, а на китката му забелязах тежка златна гривна. Голямото му месесто лице имаше арогантно изражение, което се появява само при наличието на голямо богатство и власт. Той стоеше до кормилния лост със стърчаща между зъбите пура, наблюдавайки работата на другия мъж по последните приготовления на лодката. Чудех се кой е и накрая реших, че или е някой филмов директор, или е петролен магнат.
След като го наблюдавах няколко минути, продължих по-нататък, за да се върна веднага при шума от падането на нещо тежко, последван от тревожен вик.
Пристанищният работник се беше подхлъзнал и сега лежеше на кея с лошо счупен крак.
Инцидентът беше непосредствената причина за внезапната промяна на моята съдба. Имах известен опит в управлението на яхти и изявих желание да заема мястото на пострадалия, вследствие на което споделих със собственика почестите на победителя, спечелил златната купа.
Собственикът на яхтата ми се представи чак след края на състезанието. Когато ми каза името си, аз в първия момент не можах да осъзная добрия си късмет. Робърт Роуън по това време беше един от най- силните хора в театралната гилдия. Той притежаваше осем или девет театъра и зад гърба си имаше дълга поредица от театрални успехи.
Той се радваше като дете на спечелената купа и ме притесни с благодарностите си за моята помощ. Даде ми визитната си картичка и тържествено обеща, че според възможностите си би направил всичко за мен.
Вероятно можете да си представите изкушението, пред което бях изправен. Когато се завърнах в апартамента, заварих Кулсън в безсъзнание. На следващия ден той умря. Пиесата му, готова за изпращане на неговия агент, лежеше на бюрото ми. Не се колебах много. Кулсън беше отбелязал, че не му е известно да има някой, който да спечели от пиесата, а аз добих усещането тогава, че поне би могъл да помисли за мен. Бяха ми необходими само няколко минути, за да убедя протестиращата си съвест, след което отворих плика и прочетох пиесата.
Въпреки че не знаех много за писането на пиеси, когато я свърших, разбрах, че е забележителна. Дълго седях и премислях възможностите да бъда разкрит, но не можах да съзра никаква опасност. След това, преди да си легна, смених заглавието и първата страница на ръкописа. Вместо „Бумеранг“ от Джон Кулсън на титула сега се четеше „Проверка в дъжда“ от Клайв Търстън. На следващия ден изпратих пиесата на Роуън.
Мина почти година, докато „Проверка в дъжда“ беше поставена. През това време в оригиналния текст бяха направени много промени, тъй като Роуън обичаше да изтъква личното си участие във всяко театрално начинание, финансирано от него. Но дотогава аз вече бях свикнал с мисълта, че пиесата е моя, и когато тя най-после бе поставена и постигна моментален успех, почувствах истинска гордост от постижението си.
Страхотно усещане е, когато влизаш в изпълнена с хора стая и някой те представи, да прочетеш по лицата им, че означаваш нещо за тях. Във всеки случай за мен това бе много важно. Важно беше и когато започнах да получавам големи суми пари, докато преди това трябваше да се оправям с четиридесет долара на седмица.
Когато получих уверения, че пиесата ще се радва на продължителен успех, напуснах Ню Йорк и заминах за Холивуд. Чувствах, че със сегашната си репутация ще бъда търсен и може би ще успея да се утвърдя сред най-добрите писатели-сценаристи. Тъй като вече печелех почти две хиляди долара на седмица от хонорари, не се поколебах да наема апартамент в модерен блок недалече от булевард Сънсет.
