тя не го направи. Смъкна се на килима и пъхна крака под себе си.
— Имам си. — Тя посочи към чашата, която стоеше близо до нея върху каменната плоча на камината.
Бароу се приближи.
— Това е Ева… Ева… — той се запъна, а лицето му почервеня.
— Марлоу — каза жената със здраво стиснат юмрук в скута.
— Точно така — каза бързо Бароу. — Имам много лоша памет за имена.
Той погледна към мен и аз можах да видя, че вече бе забравил моето. Нямах намерение да му помагам. Ако един мъж не можеше да запомни името на любовницата си, по-добре да върви по дяволите.
— Значи се намокрихте — казах на жената и се засмях.
Тя вдигна поглед. Не вярвам на първите впечатления, но усетих, че беше бунтарка. Усетих, че има адски лош характер — избухлив, брутален и невъздържан. Въпреки че беше слаба, целият й вид — очите й, начинът, по който се държеше, изражението й — създаваше впечатление за сила. Две дълбоки бразди между веждите разделяха челото й. Донякъде те бяха причината за характерния израз на лицето й и биха могли да се появят единствено в резултат на тревоги и много страдание. Изпитах силно любопитство да узная повече за нея.
— Намокрих се — каза тя и също се засмя.
Смехът й ме стресна. Беше неочаквано приятен и заразителен. Когато се засмя, тя погледна нагоре и изразът й се промени — строгите линии изчезнаха и лицето й се подмлади. Беше трудно да се определи възрастта й. Някъде около тридесетте — може би тридесет и осем, може би тридесет и три, а когато се засмееше, би могла да мине и за двадесет и пет годишна.
Бароу изглеждаше малко ядосан. Той мнително ни следеше с очи. Имаше основание. Ако се беше заслушал внимателно, щеше да чуе как работят жлезите ми.
— И аз се намокрих — казах, сядайки на фотьойла близо до нея. — Ако знаех, че ще бъде толкова лошо, щях да прекарам нощта в Сан Бернардино. Но сега положително съм доволен, че не го направих.
И двамата ми хвърлиха бързи погледи.
— От далече ли идвате?
Получи се пауза. Ева се загледа в огъня. Бароу започна да върти чашата между дебелите си пръсти. Почти можеше да се чуе как мисли.
— Лос Анжелис — каза той накрая.
— Често ходя в Лос Анжелис — казах на Ева. — Как така не съм ви виждал досега?
Тя ми отправи остър, неизразителен поглед, след което бързо отклони очи.
— Не знам — каза тя.
Може би Бароу разбра какво смятам да правя, защото внезапно пресуши уискито си и потупа Ева по рамото.
— По-добре отиди да си легнеш — каза той с властен глас.
Помислих си, че е ако е такава, за каквато я взех, ще му каже да върви по дяволите.
— Добре — каза тя с безразличие и се изправи на колене.
— Не трябва още да си лягате — възразих. — Не сте ли гладни, вие двамата? Имам нещо в хладилника, което трябва да се изяде. Какво ще кажете?
Бароу наблюдаваше Ева с неспокоен собственически поглед.
— Вечеряхме в Глендора по пътя насам. По-добре е тя да ляга… сигурно е уморена.
Погледнах го и се засмях, но той не се хвана. Впери поглед в празната си чаша, а вените на слепоочията му пулсираха.
Ева се изправи. Беше дори по-дребна и слаба, отколкото предположих в началото. Главата й едва достигаше до рамото ми.
— Къде ще спя? — попита. Погледът й минаваше над рамото ми.
— Останете в стаята, където сте се настанили. Аз ще използвам гостната. Но ако наистина все още не ви се ляга, ще ми бъде приятно да останете.
— Искам да легна.
И тръгна към вратата.
Когато излезе, аз казах:
— Ще видя дали има всичко необходимо за нея — и я последвах, преди Бароу да успее да мръдне.
Тя стоеше до електрическия радиатор с ръце зад главата. Протегна се, прозя се и когато ме видя на вратата, нацупи устни, а в очите й се появи пресметливо изражение.
— Имате ли всичко, от което се нуждаете? — попитах с усмивка. — Сигурна ли сте, че не желаете да хапнете нещо?
Тя се засмя. Имах подозрението, че ми се подиграва и че знае много добре защо съм така загрижен за нейното удобство. Надявах се, че знае, защото това би спестило време и би направило излишни предварителните церемонии.
— Не желая нищо… благодаря.
— Добре, щом сте сигурна, но бих желал да се чувствате като у дома си. За първи път посрещам жена в хижата, така че имам повод да го отбележа.
Разбрах, че съм направил грешка, още щом го казах.
Усмивката моментално изчезна от очите й и студеният, подигравателен израз се появи отново.
— О? — каза тя и се запъти към леглото. Извади от пътната си чанта розова копринена нощница и я хвърли небрежно на стола.
Тя знаеше, че лъжа, и начинът, по който се смени изражението й, ми подсказа, че без друго е очаквала да съм лъжец. Това ме смути.
— Не е ли за вярване? — запитах аз, влизайки в стаята.
Тя наблъска в чантата различните дрехи, пръснати по леглото, и я премести на пода.
— Не е за вярване кое? — попита, отивайки към тоалетната масичка.
— Че не водя жени тук?
— Изобщо не ме засяга кого водите тука.
Разбира се, че беше права, но аз бях ужасен от нейното безразличие.
— Така погледнато — казах уязвен, — предполагам, че не.
Тя разсеяно оправи косата си и внимателно се огледа в огледалото. Почувствах, че е забравила за присъствието ми в стаята.
— Не е зле да ми дадете мокрите си дрехи — казах. — Ще ги оставя в кухнята да се изсушат.
— И аз мога да се погрижа за тях.
Тя рязко се обърна с гръб към огледалото и уви халата по-плътно около себе си. Двете вертикални бразди на челото й се бяха сключили намръщено. Но независимо от цялата й ординарност, а изглеждаше много никаква с това безизразно лице, в нея имаше нещо, което ме привличаше.
Тя погледна към вратата, а след това към мен. Повтори го два пъти, преди да ми светне, че безмълвно ми казва да си отивам. За мен това беше нещо ново и не ми се нравеше.
— Искам да си лягам… ако не възразявате — каза и се извърна.
Никаква признателност, никакви благодарности, никакви въпроси около отнемането на стаята ми, просто студено и съвсем съзнателно изгонване.
Бароу си приготвяше ново питие, когато влязох в дневната. Той се олюляваше несигурно, докато се връщаше към фотьойла. Седна и впери поглед в мен, като присви очи, за да ме вижда по-ясно.
— Недей да мислиш разни работи за нея — внезапно удари с юмрук по фотьойла. — Откажи се. Разбираш ли?
Аз го зяпнах.
— На мен ли говорите? — казах, дълбоко възмутен, че си позволява такова отношение.
Червеното му лице малко се отпусна.
— Остави я на спокойствие — профъфли. — Тя е моя за тази нощ. Знам какво си решил, но нека ти кажа нещо. — Той се наведе напред, сочейки с дебел пръст към мен и мърдайки отпуснатата си уста. — Аз съм я купил. Струваше ми сто долара. Ясно ли ти е? Така че очисти терена.
Не му повярвах.
