— Не можеш да купиш една жена просто така. Не и такъв скапаняк като теб.
Той разплиска уиски върху килима.
— Какво беше това? — вдигна към мен воднистите си гадни очи.
— Казах, че не можеш да купиш жена просто така, защото си изпаднал скапаняк.
— Ще съжаляваш за това. — Двете вени на слепоочията му започнаха да пулсират по-бързо. — Още щом те видях, разбрах, че ще предизвикаш неприятности. Ще се опиташ да ми я отнемеш, нали?
Захилих се срещу него.
— Защо не? Ти не можеш да направиш нищо по въпроса, така ли е?
— Но аз съм я купил, дяволите да те вземат — възкликна той, удряйки по облегалката на фотьойла. — Не знаеш ли какво означава това? Тя е моя за тази нощ. Не можеш ли да се държиш като джентълмен?
Все още не му вярвах.
— Дай да я доведем тука — засмях се подигравателно. — В края на краищата сто долара не са кой знае колко пари. Аз може да предложа повече.
Той се изправи с труд. Беше пиян, но раменете му изглеждаха много силни. Ако ме изненадаше, когато не го очаквам, можеше да ми направи някоя поразия. Отстъпих назад.
— Хайде сега, не се нервирай — казах, отстъпвайки назад, докато той ми налиташе. — Можем да го уредим и без да се бием. Нека я извикаме тук…
— Тя получи сто долара от мен — каза той с нисък, гневен глас. — Осем седмици съм чакал за това. Когато й казах да дойде с мен, се съгласи. Но когато отивах у тях, проклетата й прислужница казваше, че е излязла. Четири пъти ми погаждаше този номер и всеки път знаех, че ми се смее горе и ме наблюдава от прозореца. Обаче много я исках. Държал съм се като мухльо, а? Всеки път, когато отивах, покачвах цената. И тя дойде, когато обявих сто долара. Всичко беше наред, докато не се появи ти. Този път нито ти, нито която и да било друга маймуна може да ме спре.
Леко ми призля от него. Все още му вярвах наполовина, но бях сигурен, че повече не мога да го търпя в хижата. Той трябваше да се махне.
Извадих портфейла си и хвърлих стодоларова банкнота в краката му. След кратък размисъл добавих още десетачка.
— Махай се — казах. — Ето ти парите с лихвата.
Той се втренчи в тях и кръвта се оттегли от лицето му. Издаде лек, задавен звук, сякаш се опитваше да прочисти гърлото си от храчка. След това вдигна глава и разбрах, че ще трябва да се бия. Не го желаех, но щом той искаше така, можеше да си го получи.
Заклати се към мен с протегнати напред дълги ръце, сякаш щеше да се бори. Когато се приближи достатъчно, се опита да ме сграбчи. Аз не го избягнах, а влязох близо до него, забих юмрука си в лицето му и дръпнах надолу. Големият пръстен с монограм, който носех на малкия си пръст, остави дълбока бразда на бузата му. Той политна назад, простенвайки, и аз го ударих отново в основата на носа. Той се свлече тежко на четири крака. След това се приближих до него, прицелих се внимателно и го изритах в брадата. Главата му отскочи назад и той се просна върху килима. С него беше свършено, а даже не беше успял да ме докосне.
Ева беше застанала на вратата и гледаше. Очите й се бяха разширили от изненада.
Усмихнах се към нея.
— Няма нищо — казах, духайки върху кокалчетата на ръката си. — Върни се в леглото. Той си тръгва след малко.
— Не беше нужно да го риташ — рече тя студено.
— Вярно е. — Харесваше ми сърдитият пламък в очите й. — Не трябваше. Явно съм бил много ядосан. Бих желал да си отидеш.
Тя излезе и аз чух затварянето на вратата към спалнята.
Бароу седна несигурно и сложи ръка върху лицето си. Кръв потече между пръстите му върху маншета на ризата. Той се загледа глупаво в нея, а след това опипа гърлото си.
Седях до масата и го наблюдавах.
— До езерото Биг Беър имаш две мили пеша. Няма начин да объркаш пътя. Просто карай право надолу по хълма. Преди да стигнеш езерото, има хотел. Ще те настанят. А сега изчезвай.
Той направи нещо, което не бях очаквал от него. Скри лицето си с ръце и заплака. Това ми подсказа, че е пълен страхливец.
— Ставай и изчезвай — казах с отвращение. — Гади ми се от тебе.
Той се изправи и тръгна към вратата. Беше покрил очите си с ръка и подсмърчаше като уязвено дете.
Вдигнах сто и десетте долара и ги пъхнах в горния му джоб.
Той фактически благодари. Такава отрепка беше.
Заведох го до входната врата, дадох му чантата, която беше оставена в антрето, и го избутах в дъжда.
— Не харесвам такива като тебе — казах, — така че не ми се мяркай пред очите.
Наблюдавах го, докато слизаше от верандата, след което дъждът, вятърът и тъмнината го погълнаха.
Затворих и заключих вратата и застанах в антрето. Чувствах напрежение в гърдите и главата и имах нужда да изпия нещо. Но едно нещо трябваше да знам и то не търпеше отлагане. Отидох до спалнята си и отворих вратата.
Ева стоеше до тоалетната масичка със здраво сключени пред гърдите ръце. Очите й гледаха остро.
— Отиде си — казах, спрял на вратата. — Дадох му стоте долара, които му дължиш, и той ми благодари.
В изражението й не настъпи никаква промяна, нито пък каза нещо. Стоеше абсолютно неподвижно като поставено на тясно опасно животно.
Оглеждах я.
— Съжаляваш ли за него?
Устата й презрително се сви.
— Защо би трябвало да съжалявам за някакъв мъж?
Когато каза това, разбрах какво представлява. Не трябваше да се заблуждавам повече. Не мислех наистина, че Барлоу лъжеше. Всичко това около прислужницата и как се беше пазарил изглеждаше твърде точно, за да бъде лъжа. Бях се надявал да е лъжа, но сега знаех, че не е.
Значи тя беше жена за всеки. Нямаше такъв вид. Мен ме беше пренебрегнала. Тя, жената, на която обществото гледаше като на отрепка, имаше безочливостта да ме пренебрегне. Внезапно ми се прииска да й причиня болка, каквато не бях причинявал на никого преди това.
— Той ми каза, че те е купил. — Влязох в стаята и затворих вратата. — Ти си голяма измамница, нали? Знаеш ли, не бих си помислил, че се продаваш. Сто долара, нали така? Е, сега съм те взел аз, само не си мисли, че ще платя повече за тебе. Няма, защото не мога да си представя, че струваш повече.
Тя не помръдна, нито смени застиналото си изражение. Очите й потъмняха едва забележимо, а ноздрите й бяха побелели. Облегна се на тоалетната масичка, като малката й бяла ръка започна да си играе с тежкия бронзов пепелник, който случайно беше там.
Отидох при нея.
— Няма смисъл да ме гледаш така. Не ме е страх от тебе. Хайде, покажи ми какво можеш.
Когато посегнах към нея, тя внезапно грабна пепелника и го стовари върху главата ми.
Глава четвърта
Истина е, ако се каже, че повечето хора водят два живота — нормален и таен. Обществото, разбира се, е в състояние да даде преценка за характера на човека, съдейки по неговия нормален живот. Ако все как допусне грешка и тайният му живот стане обществено достояние, тогава го преценяват по собствените си стандарти за секретност и в повечето случаи за наказание бива отлъчен от обществото. Независимо от това, той е все още същият човек, който до преди малко е получавал аплодисментите на Обществото. Или поне същият с единствената съществена разлика: бил е разкрит.
