Познавах Питър Тенет твърде добре. Той беше единственият от приятелите на Керъл, който ми създаваше комплекс за малоценност. Но аз го харесвах. Беше голяма работа. Разбирахме се добре, но той притежаваше твърде много способности за мен. Беше продуцент, режисьор, сценарист и технически съветник, взети заедно. Всичко, с което се беше захващал, поне досега беше завършвало с успех. Притежаваше качествата на магьосник и беше номер едно в студиите. Не ми се мислеше колко изкарва годишно.
— Наистина ли не можеш да дойдеш? — попита Керъл малко тъжно. — Би трябвало по-често да се срещаш с Питър. Той би могъл да направи нещо за тебе.
Напоследък Керъл беше започнала често да ми предлага различни хора, които биха могли да ми предложат нещо. Дразнеше ме защо тя ще си мисли, че имам нужда от помощ.
— Да направи нещо за мене? — повторих и се засмях насила. — Какво, за Бога, би могъл да направи той за мен? Виж, Керъл, аз се оправям съвсем добре… нямам нужда от помощ.
— Извинявай отново — каза Керъл от прозореца, без да се обръща. — Изглежда, тази вечер казвам само погрешни неща, нали?
— Вината изобщо не е твоя — приближих се до нея. — Все още имам главоболие и съм изнервен.
Тя се обърна.
— Какво правиш, Клайв?
— Какво правя? Ами, отивам на вечеря. Моите — моите издатели…
— Нямам предвид това. Върху какво работиш? Вече от два месеца си в „Трий Пойнт“. Какво става?
Това беше единствената тема, която исках да избегна с Керъл.
— О, един роман — казах безгрижно. — Вече довършвам схемата. Следващата седмица започвам сериозна работа. Недей да изглеждаш така разтревожена — опитах се да се усмихна успокоително.
Невероятно трудно беше човек да излъже Керъл.
— Радвам се за романа — каза тя с помръкнал поглед, — но ми се искаше да е пиеса. С роман не можеш да изкараш много, нали така, Клайв?
Повдигнах вежди.
— Не знам… филмови права… права за сериали… може би „Колиър“ ще го вземат. Те платиха на Имграм петдесет хиляди долара за правата върху сериала.
— Имграм написа страхотна книга.
— Аз също имам намерение да напиша страхотна книга — казах аз. Дори и на мен това ми прозвуча малко неубедително. — След време ще напиша още една пиеса, но сега ми е дошла тази идея за книгата и не бих желал да я изоставя.
Имах неприятното усещане, че ще ме попита за какво става въпрос в тази книга. Ако го беше направила, щеше да ме хване натясно, но в този момент влезе Питър и за първи път бях доволен от прекъсването.
Питър беше един от малкото успели англичани в Холивуд. Той все още си шиеше дрехите в Лондон и характерната за Саквил Стрийт кройка беше точно за английския тип фигура: широка в раменете и стесняваща се надолу към бедрата.
Тъмното му замислено лице просветна, когато видя Керъл.
— Още не си се облякла? — каза той и пое ръката й. — Но изглеждаш много хубава. Сигурна ли си, че не си твърде уморена, за да излезеш тази вечер?
— Разбира се, че не съм — отговори Керъл с усмивка.
Той хвърли поглед към мен.
— Как си, драги?
Ръкувахме се.
— Не е ли чудесна?
Казах, че наистина е, и забелязах въпроса в очите му, когато видя челото ми.
— Дай му нещо за пиене, Клайв, докато се обличам — помоли Керъл. — Няма да се забавя. — Тя се обърна към Питър. — Нещо се е вкиснал… няма да вечеря с нас.
— О, но ти трябва… все пак имаме повод, нали, Керъл?
Керъл безпомощно поклати глава:
— Ще вечеря с издателите си… Не го вярвам, но предполагам, че ще е по-добре да бъда тактична и да се преструвам, че вярвам. Виж му главата… бил се е с някаква дива жена. — Тя се засмя, обръщайки се към мене. — Разкажи му, Клайв… той може да го възприеме като сценарий.
Питър достигна преди мен до вратата. Той я отвори.
— Не бързай — каза. — Чувствам се много спокоен тази вечер.
— Но аз съм гладна — възрази Керъл. — Нека да не закъсняваме много.
И тя изтича от стаята.
Питър се приближи до малкото барче в далечния ъгъл на стаята, където аз си приготвях още едно питие.
— Значи си се бил, така ли? — попита той. — Доста неприятно охлузване си получил.
— Няма значение — казах аз. — Какво ще пиеш?
— Малко уиски вероятно. — Облегна се на бара и извади цигара от тежка златна табакера. — Керъл съобщи ли ти новината?
Подадох му бърбън с вода.
— Не… каква новина?
Питър повдигна вежди.
— Странно дете… чудя се защо…
Той запали цигарата си.
Изпитах внезапно усещане, че потъвам.
— Каква новина? — повторих, като го гледах втренчено.
— Дадоха й сценария на годината. Беше уредено тази сутрин… романа на Имграм.
Разплисках уиски върху полирания барплот. Чувайки това от него, се почувствах разбит. Разбира се, знаех, че не бих могъл да се справя с темата на Имграм. Беше твърде голяма за мен, но ми дойде като удар, когато чух, че хлапачка като Керъл бе натоварена да прави сценария.
— Но това е страхотно — казах, като се мъчех да изглеждам доволен. — Четох го в „Колиър“. Голяма работа е. Ти ли си продуцент?
Той кимна.
— Да, има най-различни ракурси. Точно такова нещо търсех. Разбира се, имах желание Керъл да прави сценария, но не мислех, че Голд ще се съгласи. След това, докато аз си мислех как най-добре да го убедя, той всъщност ме извика, за да ми каже, че го възлага на нея.
Излязох иззад бара и занесох чашата си до канапето. Радвах се, че имаше къде да седна.
— Какво ще означава това?
Питър сви рамене.
— Ами, разбира се, договор… повече пари… професионален авторитет… и нови шансове, ако се справи добре. — Той отпи от уискито си. — А тя ще се справи, разбира се. Много е талантлива.
Започвах да мисля, че всеки в тази игра притежаваше талант, с изключение на мен.
Той се приближи и се отпусна на фотьойла. Изглежда, беше усетил, че новината ме разтърси.
— Върху какво работиш сега?
Започнах да се уморявам от този интерес към моята работа.
— Роман — казах кратко. — Нищо, което би те заинтересувало.
— Жалко. Бих желал да филмирам нещо твое. — Той протегна дългите си крака. — Отдавна възнамерявам да поговоря с тебе. Мислил ли си някога да работиш при Голд? Бих могъл да те представя.
С подозрение си помислих дали Керъл не го е обработвала.
— Какъв е смисълът, Питър? Ти ме познаваш. Аз не мога да работя за никого. Според това, което ми е казвала Керъл, работата в твоята студия е един изтънчен ад.
— Но и големи пари — каза Питър, вземайки питието, което му бях дал. — Помисли върху това и не се бави много. Публиката има къса памет, а Холивуд — още по-къса.
