Веднъж настанил се, реших да се възползвам от възможностите си и след продължителни размишления и планиране започнах работа върху роман. Беше една история за мъж, който е получил раняване във войната, в резултат на което не може да люби момичето си. Известен ми беше такъв случай и знаех какво се беше случило с момичето. Темата беше заредена с динамит и ми беше направила силно впечатление. Някак си успях да го пренеса в книгата. Разбира се, помогна и името ми, но даже и без това книгата не беше чак толкова лоша. Бяха продадени деветдесет и седем хиляди екземпляра и все още вървеше, когато на пазара се появи втората ми книга. Тя не беше толкова добра, но се продаваше. Това беше първият ми опит да сътворя нещо и ми се стори прекалено трудно. В основата на третия ми роман бе животът на една семейна двойка, която ми беше добре позната. Съпругата се държеше безобразно и аз понесох твърде тежко неизбежния разрив накрая. Единственото, което трябваше да направя, бе да седна зад пишещата си машина. Книгата просто се пишеше сама и когато я публикуваха, постигна незабавен успех.
След това бях сигурен, че съм напипал златна мина. Казах си, че съм можел да успея и без пиесата на Джон Кулсън. Чудех се на глупостта си да загубя толкова години от живота си на канцеларския стол, когато съм можел да пиша и да печеля големи пари.
Няколко месеца по-късно реших, че ще трябва да напиша пиеса. „Проверка в дъжда“ бе престанала да се играе на Бродуей и сега пътуваше из страната. Все още вървеше отлично, но аз знаех, че не след дълго ще започна да получавам по-малки хонорари, а нямах желание да снижавам сегашния си стандарт. Освен това приятелите ми се интересуваха кога възнамерявам отново да напиша нещо за театъра и постоянните ми извинения бяха започнали да се изтъркват.
Когато запланувах писането на пиеса, открих, че нямам никакви идеи, които да бъдат драматизирани. Продължих да опитвам. Разговарях с различни хора, но в Холивуд никой не издава идеите си. Мислех и се тревожех, но нищо не излезе. Накрая си казах „по дяволите пиесата“ и реших да напиша още един роман. Седнах зад машината и написах друг роман. Просто се вкопчих в него и не спрях, докато не го свърших. След това го изпратих на издателя си.
Две седмици по-късно моят издател ме покани на обяд. Беше много прям и без излишни церемонии ми каза, че книгата не струва. Не беше нужно да ме убеждава. Знаех, че книгата не струва, още от момента, когато я завърших. Така че му казах да забрави за нея. Обясних, че съм пришпорвал работата, че постоянно са ме прекъсвали и че за около месец ще му предоставя нещо с необходимото качество.
Започнах да търся място, където бих могъл да работя, без да ме прекъсват. Казах си, че ако бих могъл да се спася от тълпата, която ангажираше времето и вниманието ми, ако успея да намеря някое тихо място, с хубав изглед, където да оправя нервите си, бих могъл да напиша още един „бестселър“, а даже и страхотна пиеса. Толкова бях сигурен в себе си, че бях убеден в способността си да работя качествено, ако се намирам в подходяща среда. Най-накрая намерих място, което чувствах, че е идеално във всяко отношение.
„Трий Пойнт“ беше едноетажна хижа, разположена на няколкостотин ярда от пътя за езерото Биг Беър. Имаше обширна тераса и прекрасен изглед към планините. Беше обзаведена с възможно най-големия лукс и снабдена с различни удобства, включително малък, но мощен електрически генератор. За мен бе удоволствие да я наема за лятото.
Надявах се „Трий Пойнт“ да бъде моето спасение, но не се получи. Ставах сутрин около девет часа и сядах на верандата с канче силно кафе до лакътя и пишещата машина пред мен. Взирах се в пейзажа и не ми идваше нищо. Прекарвах сутрините в пушене, съзерцавах гледката, написвах по няколко реда, след което всичко късах. Следобед взимах колата и отивах в Лос Анжелис, където се мотаех, разговарях с филмовите писатели и наблюдавах кинозвездите. Вечерта опитвах отново, нервирах се и лягах да спя.
Беше точно по времето на тази криза, в кариерата ми, когато успехът или провалът биха могли да се повлияят и от най-лекия душевен смут, когато Ева се появи в моя живот. Влиянието й стана толкова силно, че аз бях привлечен от нея като карфица към гигантски магнит. Тя нямаше истинска представа за своята власт над мен, но и да имаше, не би я интересувало. Арогантното й безразличие беше най-изявената черта от характера й, която трябваше да понасям. Винаги когато бях с нея, ме обземаше желанието да я видя капитулирала, да я накарам да се откаже от скритата сила, която притежаваше. За мен борбата помежду ни се беше превърнала в жестока мания.
Но достатъчно. Сцената е подредена и моят разказ може да започне. Отдавна се каня да го напиша. Опитвал съм и преди това, но без успех. Този път се надявам да успея.
Възможно е, ако тази книга някога бъде публикувана, да попадне в ръцете на Ева. Представям си я как лежи в леглото с цигара между пръстите и чете това, което съм написал. Поради факта, че животът й е изпълнен с толкова много неидентифицирани мъже, които неизбежно са останали в съзнанието й като мъгляви фигури, тя вероятно ще е забравила по-голямата част, ако не и всичко, което сме правили, докато бяхме заедно. Може би ще й бъде интересно да възстанови безсмислените мигове на нашата връзка, а може книгата да й даде увереност в силите и способността й да продължава да бъде сама. Поне ще научи, когато стигне до края на разказа ми, че съм успял да надзърна в живота й по-дълбоко, отколкото си е представяла, и като съм свалил част от камуфлажа й, аз съм разголил и себе си.
А когато стигне до последната страница, мога да си я представя с това вкаменено надменно изражение на лицето, което съм виждал толкова често, как захвърля книгата с безразличие.
Глава втора
На една бензиностанция в Сан Бернардино ми казаха, че е излъчено предупреждение за торнадо.
Служителят в чудесна бяла униформа с червена триъгълна значка отпред на джоба ме посъветва да остана през нощта в Сан Бернардино, но аз не го послушах.
Когато достигнах възвишенията, започна да духа. Продължих да се движа и след една миля звездите изчезнаха, а после се стовари и проливният дъжд като стоманена стена и сякаш захлупи нощта с мъгла и вода.
Всичко, което можех да видя през предното стъкло, беше отразяващият се в капака на двигателя дъжд и няколко фута от блестящия черен път в светлината на фаровете.
Шумът от дъжда и вятъра по колата ме накараха да се почувствам като затворен в гигантски барабан, блъскан от някакъв луд барабанист. Отвсякъде до мен достигаха звуците на падащи дървета, търкалящи се камъни и над всичко това шумът на вода под колелата на колата. Дъждът се стичаше по страничните прозорци и отразяваше лицето ми, осветено от жълтата светлина на таблото.
След това почти изскочих от пътя. От лявата ми страна беше височината, а отдясно нямаше нищо освен пропаст, която се губеше в долината. Сърцето ми подскочи, докато извивах кормилото и натисках газта. Стрелката на скоростомера трептеше между десет и петнадесет мили в час, което, изглежда, беше пределът на възможностите на двигателя.
Излизайки бавно от следващия завой, видях двама мъже, застанали по средата на пътя. Носеха фенери и бяха облечени в черни дъждобрани, които блестяха от дъжда и светлината на фенерите.
Намалих съвсем скоростта, докато единият от тях се приближаваше.
— О, здравейте, господин Търстън — каза той, докато водата от шапката му се стичаше по ръкава ми. — Към „Трий Пойнт“ ли отивате?
Познах го.
— Здравей, Том — казах аз. — Ще мога ли да се промъкна?
— Не казвам, че няма да можете. — От вятъра и дъжда лицето му имаше цвета на охлузено месо. — Обаче ще бъде трудно. Може би ще е по-добре да се върнете.
Запалих двигателя.
— Ще рискувам. Смяташ ли, че пътят е отворен?
— Преди два часа мина един голям „Пакард“. Не се е върнал. Може би все още е добре, но трябва да внимавате. Вятърът там горе ще бъде адски.
— Щом един „Пакард“ може да мине, сигурен съм, че и аз мога — казах, вдигнах стъклото и продължих нататък.
Минах следващия остър завой и се заизкачвах нагоре, като се придържах към страната откъм планината. След още няколко минути каране достигнах до тесния планински път, който водеше към езерото Биг Беър.
