докато се уверих, че в стаята няма никой. След това влязох и запалих лампата.
До леглото й имаше голяма снимка. Беше обърната с лицето надолу върху масичката. Вдигнах я. От нея ме гледаше лицето на Джек Хърст. Беше хубав портрет и го разглеждах няколко минути, след това, във внезапен пристъп на гняв, за малко не го разбих в стената. Спрях се навреме. Това щеше да е първото нещо, чиято липса щеше да забележи, щом влезеше в стаята. Оставих снимката, както я бях намерил, и докато вършех това, се чудех дали Хърст щеше да изпита нещо, когато разбере, че Ева е мъртва. Помислих също така с известна доза злорадство дали полицията няма да заподозре, че може би Хърст я е убил.
Часовникът на полицата цъкаше тихо. Беше дванадесет и двадесет. Можех да очаквам, че ще се върне всеки момент. В тази малка, тиха стая чувството за време ме напусна, аз седнах на леглото и взех халата й. Зарових лице в него, поемайки аромата на нейния парфюм и миризмата на тялото й.
Припомних си първия път, когато я бях видял облечена в него. Беше клекнала пред камината в „Трий Пойнт“. Тази картина извика във въображението ми цяла река от горчиви спомени. Толкова много неща се бяха случили оттогава.
Не ми се вярваше, че само преди пет нощи съм видял как умря Керъл. Бяха ми нужни повече от два часа, докато се смъкна по планинския склон, за да стигна до нея. Още щом погледнах разбитата кола, разбрах, че не беше жива. Умряла е бързо; красивото й малко тяло беше притиснато между една голяма скала и купето на колата. Не можех да я извадя и седнах до нея, галейки с ръце главата й, чувствайки как изстива, докато дойдоха и ме отведоха.
След това сякаш нищо нямаше значение. Даже, Голд нямаше значение. Той изпълни заканата си да ми отмъсти, но това ми беше безразлично. Беше ми все едно, че ми отне всичко. Както и подозирах, той знаеше, че „Проверка в дъжда“ не е моя пиеса. По някакъв начин беше разбрал за Кулсън и беше уведомил Писателската гилдия за постъпката ми. Те изпратиха един дребен твърдоглав човек, който се срещна с мен. Той ми каза, че няма да възбуждат преследване, ако върна всичките си хонорари. Аз почти не го слушах и когато той ми поднесе документ, упълномощаващ банката ми да плати седемдесет и пет хиляди долара на агента на Кулсън, който да разполага с тях както намери за добре, аз го подписах.
Разбира се, не разполагах с парите, така че те ми взеха всичко, което имах. „Крайслера“, книгите, мебелите, дрехите — всичко, което притежавах, и даже искаха още, но аз вече нямах какво да им дам.
Не направих нищо дори когато взимаха дрехите на Керъл. Не исках да имам нищо, което да ми напомня за нея. В моето съзнание тя беше останала такава, каквато я видях последния път — затисната между скалата и автомобила, с алена струйка кръв от устните към брадичката. Този спомен ще остане в мен завинаги.
Мисля, че бих могъл да понеса загубата й, ако бях успял да й кажа преди да умре, че червенокосата не означаваше нищо за мен. Но аз стигнах до нея твърде късно и тя беше умряла с мисълта, че тази огромна, отпусната уличница беше заела мястото й, докато я е нямало. Съзнанието за това разстройваше душевното ми равновесие. Ако бях успял да й кажа, е тя е единственият човек, който някога ми е донасял истинско щастие, и ако тя ми беше повярвала, може би сега нямаше да съм в тази жалка малка къщичка, готвейки се да извърша убийство.
Всичко беше станало заради Ева. Повече нямах за какво да живея. Защо тогава трябваше да живее тя? През последните пет дни бях мислил много за нея и бях решил, че ще се успокоя окончателно едва когато я убия.
Отидох до вратата, загасих осветлението и пипнешком се качих на втория етаж. Когато стигнах до края на стълбите, телефонът започна да звъни.
Това малко ме изнерви и аз преминах с несигурна стъпка през площадката. Влязох в предната стая, непосредствено до банята. Краката ми застъргаха по голите дъски на пода и в този момент луната излезе от облаците и изпрати сноп светлина през прозореца без завеса. В стаята нямаше мебели. От прозореца можех да виждам улицата, градината и тясната пътека, която водеше към къщата.
Наведох се през прозореца и погледнах на улицата. Джон Кулсън все още беше там. Беше дошъл по- близо до къщата и гледаше нагоре към мен.
Наблюдавах го няколко минути, след което се отдръпнах от прозореца. Имах желание да изпия нещо. Пушеше ми се, но се страхувах, че Ева ще усети тютюневия дим, когато се върне. Тя не трябва да подозира, че чакам в къщата, за да я убия.
Минутите се влачеха бавно и аз губех търпение. Чудех се къде може да е отишла. Дали щеше да доведе някого със себе си? Не бях помислил за това. Твърде вероятно беше да постъпи точно така, а това, разбира се, щеше да провали всичките ми планове.
Внезапно, без никакво предупреждение, нещо меко и пухкаво се допря в краката ми. Нервите ми се свиха като пружина, а устата ми изсъхна. Отскочих от прозореца със слаб вик.
До мен стоеше голяма черно-бяла котка. Тя ме погледна и очите й блеснаха на лунната светлина.
Шокът беше изтеглил цялата кръв от лицето ми, а сърцето ми биеше бясно в гърдите. Когато най-накрая овладях разтрепераните си нерви, се наведох, за да докосна котката, но тя отскочи от мен и изчезна през отворената врата.
Все още разтреперан, затворих вратата и докато се връщах до прозореца, чух шума на приближаваща кола. Долепих се до стената и надникнах през прозореца. Джон Кулсън беше изчезнал и улицата изглеждаше пуста без него.
Отвън спря едно такси и шофьорът отвори вратата. Лунната светлина освети вътрешността на колата и зърнах за миг безупречните крака на Ева. Мина доста време, преди да излезе. Беше сама и преди да плати на шофьора, тя рови няколко секунди в чантата си, търсейки парите. Той не докосна шапката си, а затръшна вратата и потегли, без да я погледне.
Наблюдавах я, докато се движеше по пътеката. Вървеше уморено, с отпуснати рамене, стиснала с лакът чантата си.
След няколко секунди щяхме да сме заедно.
Вече не се страхувах и ръцете ми бяха сухи и сигурни. Промъкнах се през стаята и отворих вратата. Чух я как отключва и влиза в антрето.
Минах през площадката, погледнах предпазливо над парапета и я зърнах, преди да изчезне в спалнята. Светлина заля фоайето.
Чух шум от палене на кибритена клечка и се досетих, че е запалила цигара. След това чух, че се прозява. Прозяването премина в стон на изтощение, но аз не изпитах никакво съжаление, а само студен, мрачен гняв и това непреодолимо желание да стигна гърлото й с ръце.
Тя се движеше из стаята, докато се събличаше. В къщата беше толкова тихо, че можех да чуя как си сваля палтото, полата и блузата. Тя отключи гардероба и аз се досетих, че прибира дрехите си. След това излезе от спалнята и отиде в кухнята. Видях я съвсем ясно, докато минаваше от стая в стая. Изглеждаше много крехка и жалка, съвсем сама там долу. Косата й беше прибрана, а халатът плътно обвиваше тялото й.
Чух дрънчене на съдове от кухнята и малко по-късно тя се върна, носейки табла за сутрешното си кафе. Предположих, че не след дълго щеше да се качи горе. Влязох на пръсти в стаята и затворих вратата.
Не бяха изминали и няколко секунди, когато я чух да се изкачва по стълбите. Движеше се бавно и преди площадката се спъна.
— По дяволите — каза гласно и в този момент разбрах, че е пияна.
Чух я да се спъва из банята, а след това се чу шум от течаща вода. Остана вътре доста време, но накрая я чух да излиза и да отива долу.
Отново се промъкнах на площадката. Под мен тя се беше навела над котката. Докато я наблюдавах, тя клекна и започна да гали котката с бързи леки движения.
— Горкият Сами — каза нежно. — Съвсем сам ли те бях оставила?
Котката се усукваше около нея и аз чувах дълбокото й гърлено мъркане. Наблюдавах слабите ръце на Ева, докато галеше животното, и слушах, докато му говореше. Тя говореше така, както само една самотна жена може да разговаря с животно — сякаш то беше дете.
Котката внезапно спря да мърка и погледна към мен. Опашката й се наежи и тя взе да съска. За миг погледът ми срещна жълтите й очи, дръпнах се назад и се скрих.
— Какво ти става, глупаче такова? — попита Ева. — Мишки ли има горе?
Ръцете ми се изпотиха.
