Застанах срещу нея.
— Промених си намеренията — изговорих бавно и решително. — Ще ти дам още една възможност. Ще си тръгнеш ли кротко, или искаш да използвам сила?
Гледахме се в продължение на доста време, след което червенокосата сви рамене.
— Добре — каза тя и ме нарече с обидна дума. — Дай нещо за пиене и си тръгвам.
Излязох на терасата за бутилка уиски.
Джон Кулсън седеше на дървената пейка в дъното на градината. Докато го наблюдавах, той се обърна и лунната светлина освети лицето му. Той ми се смееше.
Напълних една чаша с уиски и го изпих на крак.
— Няма на какво да се смееш — казах аз. — Може да си мислиш, че има, но няма. На себе си трябва да се смееш, но ти си такъв жалък нещастник, че и това не можеш да разбереш.
Върнах се в кабинета, но червенокосата я нямаше там.
Стоях и няколко минути оглеждах празната стая. Алкохолни пари замъгляваха мозъка ми и аз започнах да се чудя дали не съм си въобразил, че червенокосата е била в тази стая. След като изпих още едно, започнах да се чудя дали въобще е била в тази хижа, а след още малко време някъде дълбоко в съзнанието ми се загнезди упоритата мисъл, че никога не съм я срещал.
Докато минавах през стаята на път към канапето, залитнах, блъснах се в една маса и я обърнах с трясък. Стъклен пепелник и голяма ваза с карамфили се разбиха на пода.
— Къде си? — изревах. — Знам, че се криеш някъде.
Заклатих се към антрето и извиках отново:
— Излез, където и да си. Излизай!
Ослушах се, но хижата беше тиха. В този момент се сетих къде беше тя. Само защото бях пиян, не се бях сетил по-рано. Тя беше в моята и на Керъл спалня. Почувствах кръвта ми да нахлува в главата и тръгнах по коридора към спалнята. Натиснах дръжката. Вратата беше заключена.
— Излизай — развиках се аз и заблъсках по вратата. — Чуваш ли? Излизай!
— Махай се — обади се тя. — Искам да спя.
— Ако не излезеш, ще те убия — казах със свирепо отчаяние.
— Заспивам — извика в отговор червенокосата. — Няма да изляза нито заради теб, нито заради който и да е друг стиснат боклук.
Продължих да удрям по вратата още няколко минути, докато ръцете ми пламнаха и започнаха да пулсират.
След това се сетих нещо.
— Ще ти дам петстотин долара, ако си отидеш — казах с долепена до вратата глава.
— Честно?
Чух я, че се измъква от леглото.
— Честно.
— Пъхни ги под вратата и тогава ще ти повярвам.
— Заповядай — казах и започнах да пъхам банкнотите в тесния процеп между килима и вратата.
Тя нямаше търпение да ги получи по този начин и рязко отвори вратата.
Отстъпих назад, гледайки я ужасен. Беше наблъскала голямото си меко туловище в една от пижамите на Керъл, а върху едрите й рамене се мъдреше късото хермелиново палто на Керъл.
Останалата част от парите се изплъзнаха от пръстите ми и аз останах така, неспособен да кажа нещо. Тя се наведе и започна да събира парите. В този момент коленете й разкъсаха тънката коприна на пижамата.
Тя се изкиска и каза, без да прекъсва събирането на парите:
— Жена ти трябва да е някоя слаба кучка.
В този момент нещо ме накара да се обърна.
Керъл стоеше в антрето и ни гледаше. Очите й изглеждаха като две големи дупки, изрязани в чаршаф. Потрепервайки, тя остро си пое дъх и червенокосата вдигна очи. Тя се загледа в Керъл, после в мен.
— Какво искаш, по дяволите? — озъби се тя и се изправи, като се опитваше да прикрие големите си гърди с палтото от хермелин. — Аз и приятелят ми сме заети.
Никога няма да забравя лицето на Керъл. Направих крачка към нея, но тя се извърна бързо, втурна се по късия коридор и входната врата се затръшна.
Тръгнах след нея.
Докато се мъчех с вратата, чух паленето на колата й и успях да изляза навреме, за да видя червената светлина на стоповете да се отдалечава по дългата криволичеща алея.
Втурнах се слепешката навън и започнах да тичам след колата.
— Върни се, Керъл — завиках след нея. — Върни се… не ме изоставяй, Керъл… върни се!
Червената стоп-светлина изчезна зад завоя, там, където алеята излизаше от пътя.
Дотичах до портата и застанах, дишайки тежко, по средата на пътя, който водеше към Сан Бернардино. Пътят беше прав около една миля, а след това завиваше рязко и следваше извивките на планината.
Виждах червената стоп-светлина, която се движеше като рубин, изстрелян от пушка. Керъл караше много бързо… прекалено бързо. Познавах пътя по-добре от нея и изведнъж се затичах отново, викайки след нея:
— Караш твърде бързо. Внимавай, Керъл, мила. Караш много бързо. Няма да вземеш завоя… намали! Керъл! Няма да вземеш…
Даже от това разстояние чух писъка на гумите върху пътя, там, където завоят внезапно изскачаше от тъмното срещу нея. Видях как фаровете й се метнаха наляво и чух камъните, които се удряха от вътрешната страна на калниците, докато колата се влачеше.
Спрях да тичам и паднах на колене. Писъкът на гумите премина в пронизителен вой, след това колата внезапно излетя от пътя и премина право през бялата ограда от колове. Чух шума от влачене и стържене и видях как колата увисна за миг във въздуха, след това изчезна надолу в тъмнината на дълбоката долина.
Глава двадесета
Беше заради Ева. Още от самото начало причината беше Ева. Ако не беше тя, нищо от това нямаше да се случи.
Вървях по Лоръл Кениън и минах покрай къщата й. Не се виждаше никаква светлина. Отминах, а след това се върнах обратно. Далечен часовник удари полунощ. Мое би тя спеше; може би още не се беше прибрала; може би беше в задната част на къщата. Трябваше да разбера.
Огледах улиците и в двете посоки, но нямаше никой освен Джон Кулсън. Той стоеше в сянката, от другата страна на пътя, с ръце в джобовете и ме наблюдаваше, леко наклонил глава на една страна.
Спрях пред къщата на Ева и отново огледах улицата. Беше тихо и даже далечният шум от автомобилния трафик се чуваше приглушено. Бутнах портата и внимателно тръгнах по пътеката. Насочих се пипнешком към задната част на къщата и ритнах някакви бутилки, които бяха оставени до стената. Една от тях се търкулна и се разби в нещо. Застанах неподвижно и се ослушах. Задната част на къщата тънеше в мрак. Никой не се обади, така че продължих предпазливо да се промъквам напред, докато стигнах прозореца. Беше полуотворен. Бутнах го нагоре докрай и се ослушах. От вътрешността на къщата не се чуваше никакъв звук.
Подадох се навътре и запалих клечка кибрит. Пред погледа ми беше малката кухня и добре че светнах, защото мивката, пълна догоре с мръсни съдове, беше точно под прозореца.
Хвърлих клечката и стъпих върху перваза. След това запалих друга клечка. Прескочих мивката и се спуснах на пода.
Долових лека миризма на застояло ядене и още по-леката миризма на парфюма на Ева. Тази миризма предизвика дълбоко в мен чувство на леденостудена омраза. Отидох до вратата, отворих я и застанах в коридора. Ослушах се, но не чух нищо.
Вече бях сигурен, че в къщата няма никой, но все още бях предпазлив. Промъкнах се крадешком към спалнята й. Вратата беше отворена и аз застанах отвън, слушайки със затаен дъх. Стоях така дълго време,
