ожени за проститутка, и независимо че тя го е заинтригувала и връзката му с нея е продължила толкова дълго, той не изглеждал нетърпелив да се оженят.
Даже и сега не ми е съвсем ясно защо Хърст е останал любовник на Ева толкова време. Той беше, разбира се, един садист. Разбрах го още щом Ева ми разказа за поведението му, когато си изкълчила глезена. Да я остави седнала на тротоара и да я изрита от леглото на следващата сутрин, за да му направи кафе, когато тя едва можела да стъпва, са очевидно действия на садист. Имало е и други случаи, както ми каза червенокосата, когато се отнасял отвратително с Ева, но явно колкото по-зле я третирал, толкова повече тя му се възхищавала. Каквото й да направел, не можел да я настрои срещу себе си. Тя била негова робиня. Изглежда почти неправдоподобно, Ева, при цялата си безмилостност и сила на характера, да е мазохистка под маската на външната си студенина. Съмнително е, също така, дали друг мъж освен Хърст би могъл да събуди в нея това деформирано наследство от жестокото детство. Това, че беше успял, обясняваше и причината за продължителната връзка между тях.
Освен Хърст никой друг мъж нямаше шанс при Ева. Тя беше просто една празна черупка, лишена от всякакви чувства, с изключение на тези изкривени емоции, вдъхновени от Хърст. В продължение на десет години тя беше живяла от мъжете. Знаеше всичките им номера, всичките им лъжи и слабости. Това съществуване беше убило женските й инстинкти така сигурно, както арсеникът убива плевелите. Беше убило инстинкта й за любов. Дори не вярвам да е обичала Хърст. Тя беше привлечена от него, защото той беше единствения мъж, срещан някога от нея, който беше успял да й се наложи, и аз вярвам, че е имало случаи, когато тя всъщност го е мразила. Изумителното в случая беше, че лицето й не издаваше жестокия начин на живот, който водеше, но не може да има съмнение, че той бе оставил следи в съзнанието й. Тя нямаше нищо, към което да се стреми в бъдеще, и нищо, към което да се обърне назад. Не е чудно тогава, че се опитваше да изгради около себе си този илюзорен свят. Въобразяваше си, че е омъжена за човек със сериозна професия. Въобразяваше си, че не живее в две стаи, а притежава къща в Лос Анжелис. Въобразяваше си, че всеки понеделник отива в банката и спестява половината от онова, което е спечелила, за времето, когато Хърст и тя ще могат да си купят тяхното крайпътно заведение. Въпреки че тези мечти никога не се материализираха, те правеха съществуването й възможно и облекчаваха кървящата рана на нейния комплекс за малоценност.
Нямаше как да разбера дали показваше тези свои мечти пред другите си клиенти. Без съмнение го правеше. Сега ми стана ясно, че уикендът, който бяхме прекарали заедно, е бил от край до край изпълнен с лъжи. Тя беше лъгала умело и аз нито за миг не бях заподозрял, че ми казва нещо друго освен истината. Може би най-артистичната й лъжа беше, когато изреди луксозните ресторанти, в които не трябвало да я виждат с мен, за да не би приятелите на нейния „съпруг“ да му кажели, че излиза с непознати мъже.
Докато седях на терасата с бутилка уиски до мен и луната с лице на мъртвец пръскаше сребърната си светлина върху планините, аз се опитах да реконструирам образа на Ева сега, след като знаех толкова повече за нея.
Тя така добре беше изградила своята измислена биография, че аз и сега се чудех дали червенокосото момиче ми беше казало истината. Ева беше толкова категорична, че Джек Хърст не знае за съществуването на къщата на Лоръл Кениън, нито как тя изкарва прехраната си. Спомних си я да казва: „Той ще ме убие, ако знае. Но предполагам, че все някой ден ще разбере. Винаги съм казвала, че моите пороци ще ме провалят, и това наистина ще стане. Тогава ще трябва да тичам при теб за закрила.“
Дали лъжеше, когато казваше това? Сега вече щеше да е лесно да я хвана натясно. Трябваше само да позвъня в къщата на Лоръл Кениън и да видя дали все още е там.
Налях си още уиски, изпих го и погледнах ръчния си часовник. Беше дванадесет и петнадесет.
Изправих се. Краката ми бяха малко несигурни, но мозъкът ми беше бистър. Минах по терасата към кабинета, отворих френските прозорци, влязох и запалих осветлението. Бях забравил за червенокосата в дневната, толкова ме беше погълнало разбулването на завесата от тайнственост, която Ева беше спуснала. Дълго слушах сигнала и когато вече се готвех да се откажа, смятайки, че в края на краищата предположението ми не е било вярно и в къщата няма никой, внезапно се чу изщракване и Ева каза:
— Ало?
Значи беше истина. Не беше необходимо да говоря, но не можах да устоя на изкушението да й кажа, че съм я разкрил.
— Събудих ли те? — попитах.
— О, Клайв, не можеш ли да ме оставиш на спокойствие поне за пет минути?
Гласът й беше дебел и неясен.
— Ти си пияна — казах аз.
Тя се изкикоти.
— Здравата. Тази вечер изпих всичкото пиене на света.
— Харесва ми как изглежда съпругът ти.
— Всички го харесват. Но хайде изчезвай, Клайв. Сега не мога да говоря.
— Той при тебе ли е?
— Ъхъ… къде да бъде?
— Мислех, че не знае за тази къща — казах аз.
Тя замълча и аз не можах да сдържа усмивката си. Искаше ми се да бях видял лицето й. Трябва да беше разбрала, че е казала повече от необходимото.
— Бях пияна… Доведох го тук, без да мисля — каза тя най-накрая, сякаш опитвайки се да убеди самата себе си. — Той е побеснял… Предполагам, че между нас вече е свършено.
Почти се изсмях.
— Не може да бъде — изразих уж тревога в гласа си. — Ами сега какво ще правиш?
— Не знам.
Опитваше се да прозвучи разтревожена, но не успя.
— Моля те, затвори, Клайв. Страшно ме цепи главата, а и всичко се обърка.
— Той дълго ли ще остане?
— Не… не… не и след това. Утре си отива.
— Значи сега знае всичко? — попитах аз, решен да не я оставя да си поеме дъх.
— Сега не мога да говоря.
Гласът й се изостри и аз можех да си представя как двете отвесни бръчки на челото й се събират над носа.
— Трябва да вървя… той ме вика — каза тя и затвори.
— Търсих те из цялата къща — рече червенокосата от вратата.
Изправих се.
— Ще те закарам обратно — казах, твърдо решен незабавно да се отърва от нея. — Хайде да тръгваме.
Тя се облещи и каза:
— Да не си луд? Аз отивам да си лягам. Целият този път обратно да върви по дяволите. Уморена съм. Ти ми каза, че искаш да остана през нощта, и проклета да съм, ако не го сторя.
Сега, след като ми беше казала което исках да знам за Ева, нямах търпение да й видя гърба. Да домъкна такава жена в дома си беше най-шантавото нещо, което бях правил до момента.
— О, не, няма да останеш — казах грубо. — Преди всичко не трябваше да те водя тук. Ще те закарам до вкъщи за по-малко от час. Хайде.
Тя седна тежко в един фотьойл, изрита обувките си от краката и каза твърдоглаво:
— Няма да тръгна.
Надвесих се над нея, изстинал от гняв и тревога, и казах:
— Не бъди мръсница. Не трябваше да те довеждам тук.
Тя се усмихна и се прозя:
— Трябваше да помислиш за това по-рано. — В устата й имаше доста злато. — И не ме гледай така. Аз мога да се грижа за себе си и не ме е страх от тебе.
Внезапно ми се прииска да докопам с ръце мекото й тлъсто гърло, но се извърнах настрана.
— Какво ти става? — продължи тя, като ме гледаше недоверчиво. — Не искаш ли малко да се позабавляваш? Защо така изведнъж се разсърди?
