Поръчах си двойно уиски и когато го изпих, казах на бармана да остави бутилката. В края на краищата очертаваше се една адска вечер.
Стоях там половин час и се наливах здраво. След това видях Ева да влиза. Беше сама. Аз вече се бях наквасил добре и тъкмо се готвех да сляза от бара и да отида при нея, когато тя отиде в дамската тоалетна. След няколко минути излезе заедно с червенокосата. Минаха близо до мен, без да ме забележат.
Червенокосата каза:
— Той е страхотен, нали? Прилича на моряк и обожавам тънките му устни.
Ева се изкиска.
— Не си пада по червенокоси — каза с оживено лице.
— Бих умряла за него — каза червенокосата и пронизителния й смях застърга по нервите ми.
Гледах ги докато преминаха през бара и влязоха в залата с рулетката. Извадих шепа монети, тикнах ги на бармана и отидох след тях. Не можах да видя нито Ева, нито Хърст. Нямаше я и червенокосата. Отидох в залите за игра на зарове и на карти. Нямаше и следа от тях. Качих се на палубата. Вятърът все още беше студен, но все пак горе имаше няколко двойки.
Обиколих, но не можах да ги видя, поради което се качих на най-горната палуба.
Червенокосата беше там.
— Здравей — каза тя.
Застанах до нея при парапета.
— Не можа ли да намериш приятеля си?
— Отишъл си е. Качих се тук горе, за да погледам отново луната.
Погледнах я. Може би не беше чак толкова лоша в края на краищата. Спомних си как бяха потънали пръстите ми в гърба й.
Приближих се до нея.
— Как ще се върнеш?
— С катер… да не мислиш, че ще плувам?
Тя се засмя, аз също. Така се бях насвяткал, че сега можех да се смея на всичко. Даже и на загубата на десет хиляди долара.
Изманеврирах я към парапета. Май нямаше нищо против.
— Много съжалявам, задето се опитах да те ударя — каза тя.
— Беше ми приятно — казах и я дръпнах към мен.
Тя дойде, без да се съпротивлява. Този път наистина ухапах устните й.
— Само това ли умееш да правиш? — попита тя, като ме отблъсна.
— Мога да карам кола и да свиря на грамофон. Учението ми беше много интензивно.
— Искаш да кажеш екстензивно, нали?
— Какво значение има, по дяволите? Кое беше онова тъмнокосо момиче, с което разговаряхте?
— Ева Марлоу? О, тя е проститутка.
— Какво от това? Същата си и ти.
Тя се закикоти.
— Само за приятелите.
— Откъде я познаваш?
— Кого?
— Ева Марлоу.
— Ти откъде знаеш, че я познавам?
— Току-що го каза.
— Така ли?
— Виж, нека да не продължаваме по този начин. Дай да отидем някъде да пийнем.
— Дадено. Къде?
— Аз съм с кола. Хайде да се махнем от това въшливо корито.
— Не съм свободна.
— Но нали каза, че приятелят ти джентълмен те е изоставил.
Тя се закикоти.
— Искам да кажа, че ще трябва да ми платиш.
Захилих се към нея.
— Разбира се, че ще ти платя.
Извадих балата с парите и ги преброих. Имах хиляда и петстотин долара, значи не беше толкова лошо. Дадох й две двадесетачки.
— О, аз искам повече.
— Я млъквай. Това е само аванс. По-късно ще ти платя още.
Тя обви ръце около мен, но аз я изблъсках и казах нетърпеливо:
— Хайде. Да тръгваме.
След като се добрахме до кея, отидохме на паркинга.
— Това се казва кола — каза тя с неприкрито възхищение, когато видя „Крайслера“.
Вмъкнах се зад кормилото и я оставих сама да се справи с влизането в колата. Седнахме един до друг и се загледахме в луната. Беше хубава луна, а аз доста пиян, така че точно в този момент се чувствах отлично.
— Жена ти следи ли те? — неочаквано попита червенокосата.
Обърнах глава и я изгледах.
— Какво дрънкаш, по дяволите? Кой е казал, че имам жена?
Тя се изкиска.
— Някакво ченге те следеше през цялата вечер. Ти не го ли забеляза? Помислих, че може би жена ти иска да се развежда.
— Какво ченге? — попитах рязко аз.
— Ей го там, чака ни да тръгнем.
— Откъде знаеш, че ме наблюдава?
— Нито за миг не те изпусна от поглед, докато ти беше на кораба, а сега те чака да тръгнеш, за да може да те последва — каза тя. — Надушвам ченге от цяла миля разстояние.
Спомних си какво беше казал Голд при последната ни среща. „Непременно ще мисля и за двама ви. Фактически нямам намерение да забравям никога за вас. Ако Керъл е нещастна по ваша вина, ще съжалявате. Това ви го обещавам.“ Значи мръсникът ме следеше.
— Сега ще го оправя — казах, бесен от гняв. — Ти само стой наблизо и гледай.
— А така, момче! — плесна с ръце червенокосата. — Фрасни на тази въшка един и от мен.
Пресякох паркинга и отидох при него. Щом ме забеляза, той се изправи и извади ръце от джобовете.
Застанах пред него и го погледнах. Беше тъмно, но не чак толкова. Той се оказа дребен безобиден човечец с пълно лице и очила без рамки върху дебелия нос.
— Добър вечер — казах аз.
— Добър вечер, господине — отвърна той и се отдръпна леко.
— Господин Голд ли те нае да ме следиш?
Той започна да мънка, но аз го прекъснах.
— Спести ми тези глупости — казах. — Господин Голд ме предупреди за тебе.
Той ме изгледа навъсено.
— Е, щом господин Голд ви е казал, тогава защо ме питате?
Усмихнах се и казах:
— Не обичам да ме следят. По-добре си свали очилата.
Започна да го хваща шубето и той огледа паркинга с див поглед. Все още беше рано и освен нас наоколо не се виждаше жива душа. Протегнах ръка и съборих очилата му. След това ги стъпках. Те изхрущяха върху бетона.
— Не мога да виждам без очила — почти изплака той.
— Това е много лошо — казах и го хванах за яката.
