В продължение на три дни се борих със силното желание да телефонирам на Ева, но на четвъртия, скоро след като Керъл беше отишла в студията, се поддадох на изкушението.
Така се случи, че бях позволил на Ръсел няколко дни отпуск, тъй като негов роднина беше тежко болен. Бях изпил кафето, което бях направил за Керъл и себе си, и все още можех да чуя далечния шум от колата й по планинския път. Изведнъж съвсем импулсивно захвърлих долу вестника, който четях, и посегнах към телефона.
Ева отговори почти веднага.
— Ало?
Беше невероятно, че даже след като се беше отнесла така с мен, звукът на нейния глас раздвижи кръвта във вените ми и накара сърцето ми да забърза.
— Ева — казах аз. — Как си?
— Здравей — отвърна весело тя. — Къде се загуби толкова време?
Не можех да повярвам, че беше тя. Гласът й звънтеше и усетих, че се е случило нещо, което я е направило щастлива. По някакъв странен, перверзен начин това ме подразни.
— Не ме бъркаш с някого, нали? — попитах саркастично. — Обажда се Клайв. Онзи, когото не приемаш, ако чука на вратата ти.
Тя се закикоти.
— Знам.
Май се забавляваше с мен? Стиснах слушалката така, че пръстите ми побеляха.
— Мисля, не беше доста гаден номер, който ми изигра. Поне можеше да отвориш и да измислиш някакво извинение.
— Доста гаден номер беше също да се измъкнеш посред нощ — отвърна тя. — Аз не исках да обядвам с теб. Никой мъж не може да ми казва какво да правя. Надявам се, че е било урок за теб.
Изскърцах със зъби.
— Ти винаги се опитваш да ми даваш уроци.
Тя се закиска отново.
— А ти, изглежда, не възприемаш, нали?
— Поне се опитвам.
— Вярно е. Никога не съм познавала човек, от когото е толкова трудно да се отървеш.
— Значи ти искаш да се отървеш от мен?
— Чак сега ли го разбра?
Нейната насмешливост ме вбеси.
— Един ден ще успееш, но после ще съжаляваш — казах сърдито.
— Така си мислиш — отвърна тя със смях.
Това беше една Ева в съвсем друго настроение и любопитството ми взе връх над яда.
— Звучиш доста добре тази сутрин. Да не би да си открила съкровище?
— Не.
Почаках, но тя не предложи други обяснения.
— Мисля да дойда да те видя, Ева.
— Не мога да те приема днес.
— Хайде сега, не бъди такава. Искам да те видя.
— Няма да съм вкъщи, така че не идвай. Ако дойдеш, няма да ме намериш.
— Къде ще ходиш?
— То си е моя работа.
Усетих как кръвта нахлува в главата ми.
— Ами тогава кога ще те видя?
— Не знам. Щом искаш да дойдеш, звънни ми след няколко дни.
Сетих се нещо.
— Джек ли се връща?
— Да. Сега доволен ли си?
Старото чувство на ревност ме обзе отново.
— Радвам се — излъгах аз. — Предполагам, че ще отидеш в другата си къща, така ли?
— Да.
Гласът й прозвуча малко грубо.
— За колко време?
— Не знам. По-добре да не задаваш толкова много въпроси. Не знам колко време ще остане той.
— Днес ли го очакваш?
— Ъ-хъ. Снощи получих телеграма.
— Не забравяй, че искам да се запозная с него.
Получи се моментна пауза.
— Няма.
— Този път ли ще се запознаем?
— Не — не този път.
— Тогава кога?
— Някой път. Ще видя.
— Значи смяташ да забравиш всичките си приятели? Какво ли ще правят без теб?
— Не знам и не ме интересува. Те ще се върнат пак, когато съм готова да ги приема.
Нейното безразличие ме измъчваше.
— Е, приятно прекарване. Ще се обадя след няколко дни.
— Добре. Довиждане. — Тя затвори.
Ударих слушалката и излязох на терасата. Всеки път когато се срещахме, всеки път когато й телефонирах, ставаше все по-очевидно, че не означавам нищо за нея, но въпреки това продължавах да я преследвам.
Не можех да остана цял ден в хижата при мисълта, че тя ще се срещне със съпруга си. Щях да откача.
Реших да отида до студията и да проверя дали Бърнстейн има някакви новини за мен.
След банята се облякох и изкарах „Крайслера“ от гаража, после, без да бързам, подкарах по планинския път през Сан Бернардино за Холивуд. Бях в мрачно, лошо настроение, ужасен от мисълта за дългите следобед и вечер, които ме очакваха.
Стигнах до студията на обяд и докато търсех място около главната сграда, Керъл се появи забързана надолу по стъпалата.
— О, здравей, мили — каза тя, скочи на стъпенката и ме целуна. — Опитвах се да се свържа с тебе.
Погледнах я остро.
— Случило ли се е нещо?
— Много е тъпо, но трябва да летим до Долината на смъртта и няма да се връщам до утре сутринта. Джери настоява да пресъздадем автентичната атмосфера на пустинята и той, франк и аз тръгваме веднага.
— Искаш да кажеш, че довечера няма да се връщаш вкъщи? — попитах смутено аз.
— Не мога, сладък мой. О, и Ръсел няма да е там, за да се погрижи за теб. Какво да правим?
Опитах се да прикрия неудоволствието си, но не го направих много добре.
— Мога и сам да се грижа за себе си. Не се тревожи за мен, а освен това имам и много работа.
— Неприятно ми е, че си съвсем сам — каза тя с тревога. — Защо не останеш в града, или още по- добре, защо не дойдеш с нас?
Сетих се за Имграм и поклатих глава.
— Ще се върна в „Трий Пойнт“! Не се притеснявай, ще се оправя чудесно.
— О, хайде, ела с нас — примоли се тя. — Ще бъде приятно.
— Недей да се тревожиш за глупости — възразих с леко раздразнение. — Казвам ти, че с мен всичко ще бъде наред. Приятно пътуване. Значи ще се видим утре вечер, така ли?
— Бих желала да не отивам. Притеснявам се, като мисля, че ще останеш съвсем сам. Сигурен ли си, че
