Беше изтичала в библиотеката, преди да успея да я спра, и чух как извика на Ръсел да приготви сандвичи за вечеря.
— Господин Клайв ще преработи пиесата си за филмиране, Ръсел — чух я да казва. — Не е ли чудесно? Започваме веднага.
Тя се върна с едно копие от ръкописа, седнахме и започнахме да го преглеждаме. След около час Керъл вече беше маркирала първия, необработен вариант на разработката. Не ми оставаше нищо, освен да се съглася, защото тя имаше такъв бърз ум и голям опит, че всяко предложение от моя страна щеше да бъде без стойност.
Докато бяхме сирели, колкото да изядем сандвичите с пилешко месо и да изпием по чаша студено бяло рейнско вино, тя каза:
— Ти трябва да напишеш сценария, Клайв. Ще бъде много важно, ако направиш това и го предадеш готов за снимане. С твоята дарба за диалозите… трябва да го направиш.
— О, не — възразих, станах и закрачих из стаята. — Не бих могъл. Не знам как… Не, това е абсурдно.
— Слушай… — тя вдигна ръка. — Разбира се, че можеш. Чуй този диалог… — и тя започна да чете от пиесата.
Спрях да крача, впечатлен от мощта и силата на думите. Това бяха думи, които не бих могъл да напиша никога. Думи, в които имаше красота, ритъм и драма. Докато слушах, думите сякаш прегоряха мозъка ми и аз си помислих, че или трябва да изтръгна пиесата от ръцете й, или ще полудея.
Какъв глупак съм бил да помисля, че мога да се напъхам в обувките на Кулсън. Помислих върху чутото от Голд: „Това е, най-меко казано, щастлив проблясък, още по-необикновен може би заради факта, че първата ви пиеса е отлична. Често съм се чудил как сте могли да я напишете.“
Беше твърде опасно. Ако сега допуснех някаква грешка, щях да бъда разкрит. Голд вече беше станал мнителен. Защо иначе ще казва такова нещо? Ако се захванех да напиша сценария, те веднага щяха да разберат, че не съм писал пиесата. Бог знае какво щеше да се случи с мене, ако те разберяха.
— Не ме ли слушаш, мили? — погледна ме Керъл.
— Нека да не работим повече тази вечер — казах и си сипах още вино в чашата. — Мисля, че направихме достатъчно. Ще го обсъдя с Бърнстейн в понеделник. Може би той има някого предвид, който да направи сценария.
Тя ме погледна с недоумение.
— Но, мили…
Измъкнах пиесата от ръцете й.
— Край за тази вечер — казах твърдо и излязох на верандата, неспособен повече да издържам погледа й.
Луната се беше вдигнала високо. Можех да видя езерото, долината и планините. Но в този момент те не означаваха нищо за мен. Вниманието ми беше съсредоточено върху един човек, който седеше на дървена пейка в далечния край на градината. Не можех да видя чертите му. Беше твърде далече, но имаше нещо странно познато в начина, по който седеше, и в силуета му, със заоблени рамене и сключени ръце, хванати между коленете.
Керъл излезе и се приближи до мен.
— Не е ли красиво? — каза тя, пъхайки ръката си в моята.
— Виждаш ли? — попитах аз, сочейки към седналия на пейката мъж. — Кой е този човек? Какво прави там?
Тя погледна.
— Какво искаш да кажеш, Клайв? Какъв човек?
Студена вълна се разля по гърба ми.
— Не седи ли един мъж на градинската пейка долу, осветен от луната?
Тя се обърна бързо към мен.
— Там няма никой, скъпи.
Погледнах отново. Права беше. Там нямаше никой.
— Странно — казах аз, внезапно разтреперан. — Сигурно е било сянка… заприлича ми на мъж.
— Привиждат ти се разни неща — каза тя с разтревожен глас. — Честна дума, там няма никой.
Притиснах я към себе си.
— Нека да влезем вътре — насочих се обратно към дневната. — Тук навън ми се струва студено.
Мина много време, преди да мога да заспя тази нощ.
Глава шестнадесета
Сам Бърнстейн свали със замах очилата с рогови рамки и се усмихна с широка необятна усмивка.
— Да — каза той, пляскайки с малката си тлъста ръка по разработката, която Керъл и аз бяхме написали. — Това искам. Не е съвсем точно. Даже изобщо не е точно, но е нещо, върху което може да се работи. Това е добро начало.
Погледнах в очакване към него от ниския удобен фотьойл, където седях в грамадния му офис.
— Мислех това да бъде нещо, което да послужи за основа на една дискусия. Все пак вие имате ваши собствени идеи, така че аз само съм очертал съвсем общия контур.
Бърнстейн дръпна към себе си кутия пури, извади една, предложи ми, но аз поклатих отрицателно глава. Той запали и потри ръце.
— Не очаквах да бъдете толкова бърз — каза той. — А сега нека прегледаме това точка по точка. Когато достигнем съгласие, предлагам да го вземете със себе си, да го разширите и да ми го предадете, когато сте готов. Тогава ще отида при Рекс Голд.
— Ще ви бъде трудно там — казах песимистично.
Той се засмя:
— Това си е моя работа. За последните пет години Р. Г. и аз сме се счепквали не един път. Няма значение, защото в крайна сметка аз постигам своето си. Оставете го на мен.
— Добре — отвърнах, без да съм убеден. — Ще ви го оставя, но ви предупреждавам, че Голд не може да ме понася.
Той се засмя отново и каза:
— Не го обвинявам. Керъл е много хубаво момиче, а вие сте голям късметлия. Това, че той не може да ви понася, не означава, че не би оценил един добър сценарий. — Той отново шляпна с ръка по разработката. — Това е добра тема.
Прихванах малко от неговия ентусиазъм.
— Точно така. — Придърпах стола си по-близо до бюрото му. — Какво ще кажете да се захванем с разработката?
— Чудесно — каза той, ухилен доволно срещу мен. — Махни всичко това оттук и ми дай нова разработка. Мисля, че тогава ще дойде време да отида при Р. Г.
Станах и казах:
— Е, благодаря, господин Бърнстейн. Беше ми много приятно и няма много да се забавя с втората разработка.
— Донеси я колкото можеш по-бързо.
Той ме изпрати до вратата.
— Предполагам, че Керъл ще бъде заета цял ден? — казах, когато си стискахме ръцете.
Той вдигна рамене.
— Не знам. Отиди виж. Тя е при Джери Хайъмс. Знаеш ли къде е офисът му?
— Разбира се — казах аз. — Знам го. Е, всичко хубаво, господин Бърнстейн. Пак ще се видим.
Тръгнах бързо по коридора и въпреки че минах покрай офиса на Хайъмс, не се спрях. Нямах намерение отново да се срещам с Франк Имграм, а вероятността той да бъде с Керъл беше твърде голяма.
Минах покрай една телефонна кабина в края на коридора и забавих крачка, преди да спра пред нея. Погледнах часовника на ръката си. Беше дванадесет без пет. Ако имах късмет, Марти можеше да не е дошла. Исках да съм сигурен, че Ева ще се обади. Влязох в кабината и затворих вратата. Докато набирах
